Кайку продължи да спи. Нейде зад прозореца звънтеше радостен детски смях.
— Чуваш ли ги, Кайку? — попита Асара. — Изглежда, децата ми растат доста бързо. Скоро ще пораснат, а аз ще стана баба. Мисля, че в това няма нищо лошо. Все пак не съм далеч от първия си век. — Тя се усмихна тъжно, без да откъсва очи от жената, която някога беше познавала. Навярно дори я бе обичала. Не можеше да каже.
Накрая мнимата лечителка се изправи.
— Трябва да ти благодаря за тях, Кайку — промълви. — Ти им даде живот.
Мишани нагости чужденката и двете си поговориха за далечните степи на Новоземие. Тя си тръгна в ранния следобед, взимайки децата си със себе си.
По-късно през същия ден Кайку припадна.
Това се случи малко преди залез слънце, докато се разхождаше с Тсата. Тежкият зной на деня бе отстъпил пред галещата топлота на вечерта, а нежният бриз носеше свежестта и прохладата на океана. Вървяха по пътечката, виеща се по скалния ръб и понеже Кайку не отговаряше, ткиуратецът й говореше за поселището им и хората, които живееха там. Честите монолози бяха шлифовали разказваческите му умения и той представяше дори най-обикновените случки по изключително занимателен начин, ала май само той се забавляваше.
Татуираният мъж тъкмо разказваше един анекдот, когато спътницата му изведнъж се строполи на земята. Тсата беше толкова изненадан, че дори не можа да я улови. Той веднага се наведе и разтърси леко раменете й, но Кайку не реагира; мускулите й бяха съвършено отпуснати, а главата й бе клюмнала. Ткиуратецът се огледа наоколо, но наблизо нямаше никого, а тумбестият силует на къщата на рода Коли се намираше доста далеч. Явно трябваше да я пренесе до там.
Вдигна я с лекота. Главата й увисна, а бялата й коса, която бе станала доста по-дълга от деня, в който бе изгубила цвета си, се разпиля надолу. Тсата я нагласи така, че главата й да се подпре на рамото му, и тъкмо щеше да поеме към къщата, когато се случи нещо странно.
Кайку обви ръце около него като дете, което се притиска към майка си, и го прегърна силно.
Трябваше му само миг да осъзнае какво бе направила и какво можеше да означава тази прегръдка. Татуираният мъж застина неподвижно, без да смее да направи и крачка напред, за да не развали този безценен миг, да не разруши крехката възможност, която накара сърцето му да забие като обезумяло.
— Кайку? — попита той с дрезгав глас. Имаше чувството, че езикът му тежи цял тон.
Тя го прегърна по-силно, притискайки лице в рамото му.
— Кайку?
В същия миг тялото й започна да се тресе, а от гърлото й се дочуха едва доловими звуци. Тсата имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне.
Тя ридаеше и след малко ткиуратецът също заплака, но неговите сълзи бяха сълзи на неописуема радост.
Възстановяването на Кайку се развиваше с феноменална бързина. Въпреки че през първите няколко дни тя беше доста боязлива и се стряскаше от по-силните шумове и резките движения, всички около нея имаха впечатлението, че просто се е събудила от някакъв дълбок сън. Съзнанието й беше замъглено, но бързо се проясняваше; и макар че Тсата, Мишани и всички обитатели на ткиуратското поселище не можеха да си намерят място от радост, се стараеха да не я натоварват много с посещенията си.
След по-малко от седмица все едно нищо не се беше случило. Спомените й за скиталчеството сред безкрая на златистите нишки й изглеждаха като някаква далечна реалност, която бе наблюдавала, но в която не бе взела участие, и единственият й спомен за това време беше снежнобялата й коса и тъмно пурпурните й очи, които не възвърнаха предишния си цвят, след като всичко друго се бе нормализирало.
Кайку не беше в състояние да обясни какво се бе случило с нея по време на отсъствието й. Спомняше си единствено това, че се бе изгубила и полагаше всички усилия да намери Йору и портата към Полята на Омеча. Бе изгубила всякаква представа за времето — всичко се свеждаше до безкрайни мигове на несигурност, проблясващи между едно състояние и друго. Сетне бе усетила нещо, което й бе познато — някой, който й бе познат — и сред необятната вселена на златистите нишки бе лумнал ярък пламък, който я притегли към себе си като пеперуда към пламъка на свещ.
Мишани й разказа за лечителката от Новоземие, но Кайку не можеше да хвърли никаква светлина по въпроса, ето защо сметнаха случилото се като благословия от боговете. Слугите вече бяха започнали да вярват, че Кайку е била посетена от самата Еню — че богинята на природата бе дошла да възнагради тази, която я беше спасила от чаросплетниците. Други смятаха ледената й красота за знак, че е благословена от Иридима, лунната богиня, която й беше благодарна, задето бе погубила нейния брат Арикарат.