Кайку не знаеше коя от тези догадки бе вярна и дали изобщо някоя от тях отговаряше на истината. Нейде дълбоко вътре в нея, където разумът и логиката нямаха власт, тя таеше мрачни подозрения, че нещата далеч не бяха такива, каквито изглеждаха.
Една вечер тя подири Тсата и го намери на мястото, където бе дошла на себе си, загледан в океана.
Въздухът бе натежал от лепкавия зной. Водите на залива Матакса изглеждаха червени, а сянката на скалата се протягаше до големите варовикови острови в началото на залива. Подножията им бяха по-тесни от разлятите им върхове и те приличаха на гигантски гъби, обрасли с гъста растителност. В небето се рееха кривоклюни, които грачеха един на друг и наблюдаваха лениво гемиите и риболовните лодки под тях.
— Липсва ли ти родината? — попита Кайку, когато се приближи до ткиуратеца.
— Понякога — отвърна той. — Днес ми липсва. — Той се обърна към нея. — Искаш ли утре да дойдеш с мен в поселището ни? Мнозина от сънародниците ми не са те виждали след възстановяването ти и много ще се зарадват.
Белокосата жена се усмихна.
— За мен ще бъде чест — рече тя.
Те постояха безмълвно един до друг, загледани в птиците, които се рееха в далечината, наслаждавайки се на взаимната си компания.
— Мишани ми каза много неща — каза накрая Кайку. — Какво се е случило в Сарамир по време на отсъствието ми.
— И това те тревожи — допълни ткиуратецът.
Младата жена кимна и отметна косата от лицето си.
— Какво направихме, Тсата? — попита тя. — Какво постигнахме в крайна сметка?
— Спряхме чаросплетниците — отвърна той, но гласът му изобщо не прозвуча убедително. Кайку знаеше, че и той изпитва същите съмнения като нея.
— Ала не променихме нищо — изтъкна младата жена. — Не научихме нищо. Просто върнахме календара малко назад. Чаросплетниците все още са тук, само че имат по-приятен облик. Също като тях, някой ден Сестрите ще решат, че нямат никаква нужда от благородниците, които, от друга страна, не могат без тях. Империята оцеля, но… — Кайку направи кратка пауза. — След всичките тези години на смърт и разруха единственият победител е Кайлин. Не мога да се отърся от чувството, че всички ние допринесохме за осъществяването на нейните планове.
— Навярно е така — изтъкна Тсата, — но може би не трябва да го виждаш в толкова черни краски. Поне Различните вече не трябва да се крият. Щастието е относително и бъдещето е по-светло, отколкото беше преди. Това е един хубав край.
Жената поклати глава.
— Не, Тсата. Точно поради тази причина исках да си поговорим. Това е всичко друго, но не и край.
Татуираният мъж отвърна поглед от красивата гледка и я изгледа съсредоточено. Въпреки че бе привикнал към новия й облик, той продължаваше да го смайва със свръхестествения ореол, който й придаваше. Тези очи и тази коса сякаш нашепваха, че е била на места, които никой никога нямаше да опознае.
— Днес чаросплитах — рече Кайку. — За първи път, откакто се завърнах. И узнах нещо, за което Сестрите не са ни казали — нещо, за което не са казали на никого. Чаросплетните китове са си отишли.
Очите на Тсата се разшириха от изумление. Кайку му бе разказвала за гигантските левиатани, но той не разбираше значението им.
— Те са били тук, в чаросплетието, откакто се помним — каза жената. — И винаги са били далечни и недостижими, докато ние не привлякохме вниманието им. Двамата с теб, Тсата, когато унищожихме първия от вещерските камъни в разлома Ксарана. Ала вече ги няма.
— Какво означава това?
— Не зная — въздъхна Кайку. — Но те са оставили нещо след себе си. Нещо в чаросплетието. Някаква конструкция, шарка… — тя се запъна. — Не мога да го опиша. Неразбираемо е. Но е действащо.
— Действащо?
— Представи си отронен лист, който пада върху повърхността на застинало езеро и върхът му докосва водата. Езерото е чаросплетието, а това нещо разпраща вълнички по повърхността му. Вълничките се разпространяват все по-надалеч и все по-нашироко, далеч отвъд границата, която не смеем да преминем.
Ткиуратецът се намръщи. Винаги се бе затруднявал да следва мисълта на Кайку, когато му говореше за чаросплетието, дори и когато опростяваше нещата с аналогии.
— И какво е според теб? — попита той, чувствайки се абсолютен невежа.
— Това е фар, Тсата! — възкликна младата жена, след което сведе поглед към залива и понижи глас: — Може би изпълнява и финкции на послание, макар че ако това е така, съм сигурна, че никой от нас не може да го разчете. Но вълничките в езерото привличат вниманието на рибите, които плуват там.