Двете Сестри от Аления орден влязоха в залата през задния вход, а решителната им походка излъчваше смъртоносна дързост. И двете бяха облечени в черните одежди на Ордена, а лицата им бяха изрисувани по характерния начин — с червени и черни триъгълници по устните и пурпурни полумесеци, които обрамчваха очите им и се простираха от челото до брадичката им. Ирисите им имаха цвета на горящи въглени.
Другите гауреги побързаха да се отдръпнат от пламналия си събрат и Сестрите използваха този момент, за да продължат делото си. Две от страшилищата се строполиха на земята, а от всяко отверстие в тялото им рукнаха фонтани от кръв; други две лумнаха в бели пламъци, превръщайки се в колони от огън, дим и цвърчаща мазнина, а последният сякаш бе вдигнат във въздуха от невидима ръка и беше запратен срещу стената със сила, достатъчна да разцепи камъка. Щом зърнаха това, скренделите тутакси се разпръснаха, спуснаха се по колоните и се насочиха към изхода, но едната Сестра махна небрежно с покритата си с черна ръкавица ръка и ги осакати, строшавайки тънките кости в телата им, след което ги остави да лежат гърчещи се на земята.
Всичко свърши за броени секунди. След оглушителната какофония на битката в залата се бе възцарила неестествена тишина, нарушавана единствено от пращенето на огъня, скимтенето на умиращите скрендели и воплите на ранените войници. Оцелелите бранители се взираха в Сестрите с безмълвно страхопочитание.
Кайку ту Макаима огледа сцената пред нея. Взорът й обхождаше както зримия за всички материален свят, така и този на Чаросплетието. Под окървавените фигури, вторачени в нея, и труповете, осеяли преддверието, над които се стелеше гъст дим, тя виждаше златистата диорама на нишките, шевовете и фибрите на мирозданието — цялата зала потрепваше в унисон с поклащането на милионите влакънца. Младата жена наблюдаваше движението на въздуха, който живите жадно всмукваха в дробовете си, спиралите и вихрушките на огъня и кълбящия се дим и статичните, неподвижни фибри на масивните колони.
Тя сви пръсти и завърза бeснеещите нишки на пламъците, затягайки ги все по-здраво и по-здраво, докато не угаснаха от само себе си.
— Джурака падна — заяви Кайку и гласът й отекна звънко в просторното помещение. — Оттегляме се на югозапад към реката.
Тя усети как разочарованието им я залива като приливна вълна. Не бе искала да им казва това. Другарите им лежаха мъртви около тях — десетки животи бяха пожертвани, за да отбраняват това място, а сега Кайку трябваше да уведоми оцелелите, че всичките им усилия са били напразни. Навярно я мразеха заради това. Навярно сърцата им преливаха от горчивина и дори злоба, задето бе дошла и бе обезсмислила стореното от тях. „Мръсна Различна“, сякаш крещяха мислите им.
Голяма работа. Имаше далеч по-големи грижи.
Кайку остави спътничката й — червенокосата Фаека — да обясни нещата по по-деликатен начин, а тя самата закрачи през разсейващия се дим към топлия и ясен зимен ден навън.
Джурака беше построен на хълмист склон, надвиснал над бреговете на огромното езеро Азлея. В древността, преди градът да се превърне в значимо търговско средище, той бе служил като място за отдих на пътниците, нагърбили се с изнурителния преход между Тчамаска и Мачита по Пътя към префектурите, но с течение на времето риболовът и лодкарството се превърнаха във вoдещи отрасли. По време на кървавите междуособни войни след смъртта на безумния император Кадис ту Оторо Джурака бе превърнат във военно укрепление с постоянен гарнизон, а напоследък представляваше жизненоважно звено от фронтовата линия, която последните защитници на Империята удържаха от години срещу вещерите и свирепите им орди.
Днес обаче това щеше да се промени. Преди окото на Нуки да се скрие зад хоризонта, Джурака щеше да попадне в лапите на врага.
Кайку изруга под нос — неподобаващ за една дама навик, който бе усвоила от отдавна мъртвия си брат и от който нямаше намерение да се откаже. Тя прекрасно съзнаваше, че тази патова ситуация все някога щеше да свърши — рано или късно — и че едната страна щеше да вземе надмощие над другата. Само й се искаше Чаросплетниците да не бяха дошли толкова бързо.
Административният комплекс се състоеше от няколко грандиозни постройки, разположени в кръг, обградени от масивна стена. Вдясно от нея къщите бяха накацали по хълмист склон, на чието било се виждаше малка горичка, а вляво улиците и изящните площадчета се спускаха стъпаловидно към езерото, чиято развълнувана повърхност искреше на дневната светлина. В далечината се мержелееха силуетите на бойните кораби, танцуващи под оглушителния тътен на оръдията, а по-голямата част от многобройните кейове и складове, отрупали бреговата ивица, се бяха превърнали в димящи развалини. Пушекът се издигаше на гигантски черни стълбове, изпълвайки със задушливото си зловоние по-ниско разположените квартали и улички.