По страните й се търкулнаха две капчици и в неговите очи също проблеснаха сълзи. Не можеше да я гледа как плаче и Асара добре знаеше това. Риданието й беше предварително обмислен ход; така размекна сърцето му. Той я целуна и сълзите прераснаха в сладострастни въздишки, когато двамата се сляха отново сред бурни ласки, сякаш Реки можеше да се освободи от горчивината в сърцето си, като я излее в недрата й.
Ала щом задоволиха желанието си, той отново се отдаде на тъгата си. Винаги правеше така, че той да постъпи според желанията й. Сърцето му беше в ръцете й, ала понякога младият баракс се съмняваше дали съпругата му наистина го обичаше.
Пета глава
Окото на Нуки се издигаше бавно в източната част на небосвода, докато шлепът се клатушкаше надолу по течението на Керин в посока към Аксками. Големите гребни колела разпенваха водата, задвижвани от проскърцващия, тракащ механизъм, скрит в тумбестия трюм на плавателния съд. Двата комина бълваха гъст черен дим, стелещ се на задушливи мазни кълба. До неотдавна гребните колела се въртяха от хора — мургави и мускулести мъже, които напрягаха мишци под палубата, когато шлепът се движеше срещу течението или просто то не беше достатъчно силно, за да го носи. Тяхното време обаче бе отминало — почти всички плавателни съдове, които кръстосваха трите реки, минаващи през престолния град, бяха заменили човешките мускули с бутала, зъбчатки и трансмисии.
Кайку ту Макаима стоеше на предната палуба с развята от утринния бриз коса и гледаше с натежало сърце земите, покрай които минаваха. Вече не бе облечена в одеждите на Аления орден — дрехите й бяха семпли, здрави и удобни за пътуване, а по лицето й не се забелязваше и следа от характерния за Сестрите грим. Изминалите години изобщо не се бяха отразили на кожата й — единствено очите й се бяха променили. Те сякаш бяха позагубили от блясъка си и понякога изглеждаха тъжни и безрадостни. Такива бяха и в момента.
Светът бе изгубил цвета си. Равнините, които се простираха чак до хоризонта от двете страни на реката, не бяха онези жълто-зелени, окъпани от златистите слънчеви лъчи поля, които си спомняше. Дори на бледата утринна светлина Кайку виждаше, че те бяха лишени от нещо, от някакъв неопределен елемент, който отговаряше за живота и цъфтежа. Редките дървета, които нарушаваха еднообразието на печалния пейзаж, изглеждаха изолирани сред тегнещата пустош. Дори водите на реката бяха съвсем различни в сравнение с онова, което си спомняше — някога толкова наситено синя, че изглеждаше почти лилава, сега Керин имаше противен сивкав оттенък. Някога около шлепа щяха да кръжат множество птички, които да кацат по мачтите с надеждата, че е риболовен кораб, ала сега младата жена не виждаше дори едно пернато създание.
„Ето как започва“, помисли си тя. „Бавната смърт на нашата родина. А ние не можем да сторим нищо, за да предотвратим гибелта й.“
Кайку погледна на запад — нагоре по течението на реката — и забеляза някакво тъмно петно на хоризонта. В следващия миг осъзна какво беше това и сърцето й изтръпна. Беше слушала разказите на шпионите и бегълците, които бяха успели да избягат от завзетите от Чаросплетниците територии и да стигнат успешно до Префектурите, ала нищо не бе в състояние да я подготви за онова, в което се бе превърнал Аксками.
Величественият някога престолен град сега представляваше сива крепост, над която бе надвиснала злокобна мантия от черeн пушек. От високите стени стърчаха оръдия и други военни съоръжения, каквито Кайку не беше виждала никога преди. Пред югоизточната порта се издигаше голяма метална стражева кула, надвиснала над пътя и реката. Градът бе загрозен допълнително от множеството скелета и недовършени строежи, осеяли стените. Младата жена си спомни вълнението си, когато зърна за първи път Аксками — още като дете — и колко впечатлена беше от люлката на цивилизацията, мисълта, изкуството и политиката. Бе повече от отвратена да види в какво се бе преобразил красивият престолен град — в зловеща крепост, потънала в отровен облак от черни изпарения, който се издигаше бавно нагоре, за да оскверни и небето.
Жилищата на речните номади, чиито наколни хижи и разнебитени пристани навремето се издигаха по бреговете на Керин, пустееха. Обитателите им си бяха заминали. Вече нямаше да се тълпят покрай брега и да наблюдават преминаващите кораби с присвити очи, а жените им нямаше да седят пред къщурките, заети да щавят кожи, да нанизват мъниста или да плетат. Покривите на колибите им се бяха продънили, рухнали под неумолимото бреме на немарата и разрухата, а подпорните греди на кейовете им бяха изкривени и прогнили. Тракането и скърцането на двигателния механизъм на шлепа утихнаха, когато той заплава покрай запустелите постройки и порутените съоръжения.