— Кайку, все още не мога да разбера накъде биеш.
— Искам да кажа, че тази война няма да се запомни като битка за Империята — въздъхна събеседничката му. — Тя ще остане в историята като времето, когато сме пораснали. Нашият конфликт привлече вниманието на по-грандиозни създания, отколкото можехме да си представим. Ксхианг Ксхи разказа на Лусия как влиянието на Арикарат ни е променило. Забъркахме се със сили, чиято природа е неведома за нас, дълго преди да е дошло времето за това. Разкъсахме воала на господството прекалено рано — когато сме още деца. — Погледът й срещна този на Тсата. — И така огласихме присъствието си.
— На кого?
— На тези, които обитават недостъпните за нас пространства. Може да мине ден, година, хиляда години или повече; но рано или късно нещо ще дойде да ни види. — Тя сведе очи към земята. — А какво ще ни донесе това — дали блаженство или бедствие, — не мога да кажа.
Татуираният мъж я наблюдаваше безмълвно. Той не вярваше в боговете, ала знаеше достатъчно, за да таи уважение към незримия свят отвъд човешките сетива. Думите на Кайку го накараха да потръпне от внезапен страх, чиято същност не можеше да бъде определена.
Внезапно младата жена се засмя.
— Чуй обаче какво ще ти кажа. Бъдещето е светло, поне за известно време, и това ми е напълно достатъчно. Кайлин може да почака, Сестрите могат да почакат, Империята може да почака. Може би ще зарежа всичко това, а може и да се надигна срещу него; но не и днес.
Тсата почувства как също се усмихва, заразен от примера й.
— Има нещо, за което искам да те попитам — рече тя. — Налага се да свърша още една работа. Трябва да замина на изток — към гората Юна, — и да отида до един храм на Еню, който се издига на северния бряг на Керин. Наблизо има свещена горичка, където някога дадох обет пред Оча и семейството си. Искам да се върна там, да му отправя благодарността си и да кажа на близките си, че вече могат да почиват в мир. — Тя докосна китката му, а очите й отново грейнаха. — Ела с мен.
— Ще дойда — каза Тсата без капка колебание. В следващия миг обаче лицето му помръкна и Кайку внезапно се разтревожи.
— Какво има?
Татуираният мъж събра сили и най-накрая зададе въпроса, който отлагаше от няколко дни.
— След като благодариш на своя бог и дариш с покой семейството си, какво ще правиш след това? — попита Тсата. — Войната свърши. Животът продължава напред, а ние продължаваме да живеем. Къде ще отидеш?
Усмивката й се върна, а пръстите й се плъзнаха надолу по китката му и уловиха дланта му.
— Ще дойда с теб — рече тя.
Благодарности
Трилогията „Сказание за Сарамир“ дължи съществуването си на следните хора:
Каролин Уитакър, задето ме убеди да пренапиша цялата първа книга от началото до края;
Саймън Спантън, задето рискува с едно непознато хлапе и му даде изключително мъдри съвети;
Никола, Илона, Стийв, Том, Джилиан, Сара и всички други от издателство „Голанц“, които ми оказаха неоценима помощ и ме накараха да се почувствам добре дошъл там;
И, най-накрая, на родителите ми, заради безусловната им подкрепа и вяра в мен, откакто ми купиха първата ми пишеща машина, когато бях на шестнайсет години. Трилогията за Сарамир е посветена на тях — с много любов.