Войските на Империята бяха намерили Пойната къща напълно изоставена, когато започнаха фортификационните дейности, и я взеха за себе си. Тя беше като сладък спомен за едни безвъзвратно отминали дни, които изглеждаха недостижими и далечни от гледна точка на настоящите събития. Сякаш бяха изминали хиляда години от времето, когато благородните фамилии на Сарамир бяха управлявали необезпокоявано Империята — сякаш бяха изминали хиляда години, откакто вещерите отнеха властта им и ги въвлякоха в свирепа война, която бе единствената възможност някогашните властелини на Сарамир да оцелеят. Тогава, в онова митично време, аристократичните семейства често имаха Пойни къщи — уединени любовни гнезденца, окичени с всевъзможни романтични украшения, включително и птичи песни, които се използваха от младоженците, младите двойки или родителите, когато искаха да се усамотят за известно време от потомството си.
Кайку въздъхна неволно. Бяха изминали четири години от началото на войната, но нейната собствена война бе започнала преди цяло десетилетие. Дали щеше да разпознае себе си, ако тогава беше срещала жената, в която се бе превърнала? Можеше ли да си представи, че някога ще носи грима на Аления орден? Помнеше времето, когато го смяташе за отвратителен, ала сега й харесваше. Той й даде нова сила и я накара да се почувства толкова страшна, колкото изглеждаше. Странен ефект за подобна Маска, но ако Кайку бе научила нещо през тези десет години, то бе, че в Маските действително се криеше страховита мощ.
Младата жена се замисли за Истинската маска, която някога бе принадлежала на баща й и озъбената й гримаса възпламени съзнанието й като внезапно появило се иззад тъмни облаци слънце. Образът я връхлетя мигновено и, както винаги, беше нежелан, ала щом Кайку се опита да го прогони, той отново изтръгна от нея обещанията, които беше дала преди цяла вечност и които нямаше да избледнеят лесно.
За да отвлече вниманието си, тя се обърна към помещението, където се бяха събрали останалите за съвещание. То бе обширно и просторно, лишено от каквато и да е мебелировка с изключение на ниската, овална маса от черно дърво, разположена в центъра му, върху която бяха сложени вази с цветчета гайа и сребърни подноси със закуски. Параваните бяха украсени с изображения на птици в полет и езерни, планински и горски пейзажи, а около масата, на полирания дървен под, бяха наредени рогозки за сядане. Слугите бяха застанали в ъглите на стаята, където витите колони, издялани от дървесни клонки, бяха изписани със заклинания и всевъзможни суеверни заврънкулки. Дори при набързо свикана среща като тази правилата на етикета не бяха пренебрегнати.
Кайку познаваше повечето от хората, присъстващи тук. обичайното стълпотворение от генерали, изпратени от различни Баракси, малцина членове на Либера Драмач и неколцина представители на други благороднически семейства. Погледът й се спря на хората, които добре познаваше — Юги, който потупваше някого по рамото и се смееше; Фаека, която явно водеше сериозен разговор с един непознат за Кайку мъж, и Номору, която седеше сама в единия край на залата и изглеждаше развлечена както винаги, а по лицето й си личеше, че би дала всичко, за да е някъде другаде.
Когато всички участници в съвещанието пристигнаха, те се разположиха около масата, с изключение на Номору, която си остана до стената. Кайку й хвърли начумерен поглед. Не можеше да разбере защо Юги неизменно я включваше в подобни мероприятия — Номору бе тъй непоправимо невъзпитана, че даже Кайку се срамуваше от присъствието й. Генералите и благородниците, които се сепваха от навъсеното изражение на съгледвачката, недоумяваха какво прави тя тук, ала бяха прекалено възпитани, за да попитат.
Мъжът начело на масата беше генерал Мароко от рода Еринима. Той беше набит, як мъж с плешиво теме и дълга черна брада в комплект с мустаци, които висяха до ключиците му и го правеха да изглежда по-възрастен от четиридесет и трите си жътви. Той бе главнокомандващият силите, разположени в Джурака, и бе избран посредством обичайните караници и разправии между аристократичните фамилии, с които те уреждаха подобни въпроси.
— Е, всички ли сме тук? — попита той малко по-неофициално, отколкото изискваше случаят.
— Трябва да дойде още един човек — каза Кайку. Едва бе довършила изречението си, когато пристигането на последния участник в съвещанието бе ознаменувано от раздвижване на нишките на Чаросплетието, въздухът се сгъсти и Кайлин ту Моритат се появи в отсрещния край на масата, точно срещу Мароко.