— Мисля, че първото и най-очевидно нещо, което трябва да сторим — рече Юги, — е да изпратим някого в Аксками.
Предложението му веднага сложи край на мърморенето от другата страна на масата. Въпреки че той нямаше никаква официална власт, все пак беше водач на Либера Драмач — организацията, която бе основана, за да закриля обезнаследената Престолонаследничка Лусия ту Еринима. Обстоятелството, че Лусия и Аленият орден бяха тясно свързани с тази групировка, накара благородническите семейства в Сарамир да се отнасят с по-голямо уважение към нея.
— Сигурен съм, че добре съзнавате рисковете и опасностите, които крие подобно начинание — заяви генерал Мароко, приглаждайки единия край на увисналите си мустаци — този негов навик свидетелстваше, че е харесал онова, което е чул. — Столицата се намира дълбоко в територията на Чаросплетниците и сведенията показват, че се е… променила драстично.
Юги вдигна рамене.
— Аз съм готов да отида — рече той.
— Съмнявам се, че можем да си позволим да рискуваме живота ви — повдигна вежди главнокомандващият.
Предводителят на Либера Драмач очакваше подобен отговор.
— Въпреки това някой трябва да отиде — изтъкна той и отпи глътка от бокала с вино пред себе си. — Тези фейа-кори представляват най-голямата опасност, с която сме се сблъсквали от началото на войната. Нямаме никаква представа как да се справим с тях. Тези същества са прекалено могъщи за Аления орден, а и артилерията явно няма никакъв ефект върху тях, доколкото битката при Джурака може да ни служи за мерило. Някой трябва да отиде в Аксками и да узнае какво представляват тези демони и откъде са дошли.
— Съгласен съм — каза Мароко. — Но подобно решение не е във властта ми. Нашата отговорност е да удържим източния фронт. Успеем ли обаче да известим съвета в Сараку…
— Имаме нужда от отговори, а не от още спорове! — извика някой, при което главнокомандващият само се засмя и се усмихна мрачно.
— Тогава аз ще се заема с този въпрос от името на Либера Драмач — заяви Юги. — С вашето разрешение, естествено — добави той по-скоро заради етикета.
— Добре — отвърна Мароко. — Веднага щом откриете нещо, ни уведомете.
Кайку тъкмо щеше да отправи запитване към Кайлин, когато получи внезапен отговор. Предводителката на Аления орден познаваше прекрасно най-добрата си ученичка.
(( Отидете с тях. И двете. ))
След края на съвещанието Кайку и Фаека отидоха да видят Юги. Откриха го в палатката му, която бе издигната в околностите на Пойната къща — там, където пътечките лъкатушеха между обраслите с плевели езера и избуялите градини. Липсата на градинарска работа си казваше думата. Клонките кимаха в унисон с напора на дъжда, който не спираше да мокри гърбовете на сновящите напред-назад войници. Не беше никак лесно да намерят търсената от тях палатка сред стълпотворението от хора и шатри, но щом доловиха аромата на изгорял корен от амакса, пристигането им при Юги бе въпрос единствено на време.
На входа на палатката му нямаше камбанка, нито пък се виждаше някакво друго средство за известяване на домакина, че има посетители, ето защо Кайку просто отметна платнището и пристъпи вътре, следвана по петите от Фаека.
Юги надигна поглед от картата пред себе си. Водачът на Либера Драмач седеше с кръстосани крака на една рогозка на пода, а над главата му висеше хартиен фенер. Сестрите забелязаха, че още не бе разопаковал багажа си. Кайку се замисли колко състарен изглеждаше Юги, колко дълбоки бяха бръчките по лицето му и колко изпити бяха страните му. Изглежда бремето на водачеството му идваше в повече. И докато външно продължаваше да е все така дяволит и прям, вътрешното му равновесие се рушеше със стремителни темпове. Напоследък навикът му да пуши корен от амакса се бе задълбочил неимоверно и Кайку бе сигурна, че това е симптом за някакъв дълбок душевен смут, чиято природа й беше неизвестна. От доста време — още преди тя да се запознае с него — Юги пушеше редовно от този опиат и това по никакъв начин не влияеше на ефективността му като член на Либера Драмач. Тогава за него не представляваше никакъв проблем да изкарва продължителни периоди, без да пуши от амаксовия корен — младата жена не знаеше дали се дължи на някаква биологична чудатост на организма му, или на силния му характер, но мъжът някак си успяваше да избегне пристрастяването, впримчило в железните си прегръдки повечето от пушачите на опиата. Сега обаче Кайку все по-често забелязваше неестествения блясък в очите му или пък усещаше характерния мирис на амакса там, където Юги си почиваше, и това я изпълваше с тревога.