При вида на двете облечени в черно Сестри, чиито одежди бяха съвършено сухи въпреки проливния дъжд, на лицето на Юги за миг се изписа учудване, ала в следващия миг то бе заменено от широка приветствена усмивка.
— Кайку! — възкликна той. — Дошла си да се предложиш за доброволец?
— Звучиш ми изненадано — отбеляза младата жена.
Мъжът се изправи и прокара ръка през кестеняворусите си къдрици.
— Мислех, че Кайлин няма да те пусне.
— Разполагаме с достатъчно Сестри за отбраната на един мост срещу вещерите — изтъкна Кайку. — Що се отнася до фейа-корите… е, знаеш не по-зле от мен, че една Сестра повече или по-малко — или дори дузина — няма кой знае какво значение.
— Исках да кажа, че според мен не би пуснала теб — уточни Юги. — Напоследък ти си изключително ценна за нея.
Подтекстът на последната фраза не й хареса, но тя реши да го парира с усмивка.
— Много добре знаеш, че не винаги правя това, което ми казват, Юги. Добре ме познаваш.
Мъжът обаче изобщо не се усмихна.
— Да, преди те познавах — измърмори едва чуто той, след което погледът му се спря на Фаека. — Ти също ли искаш да дойдеш?
— Ще бъде хубаво да зърна отново дома си — кимна Сестрата.
Юги закрачи из сумрачното помещение, потънал в мислите си.
— Добре — рече накрая. — Значи вие трите. Според мен сте достатъчно.
— Три? — учуди се Кайку. — Кой друг ще дойде с нас?
— Номору — отвърна водачът на Либера Драмач. — Тя също изяви желание да дойде.
Тъмнокосата жена се постара да запази неутрално изражението си, без да позволи нито на неприязънта, която изпитваше към кльощавата разузнавачка, нито на изненадата си от факта, че Номору бе изявила желание да участва в тази мисия, да се изобрази на лицето й.
— Тя е от Бедняшкия квартал — рече Юги — и добре познава хората там. Искам да проучи терена в столицата и да се свърже с шпионите ни. Тези нещастници живеят от четири години под носа на Чаросплетниците. Навремето се надигнаха срещу Лусия, но се надявам, че управлението на новите господари на Империята ги е накарало да преосмислят позицията си. Да видим дали са останали тлеещи въгленчета след онзи стар пожар…
— Бунт? — подхвърли Фаека.
Юги изръмжа утвърдително.
— Проучете терена — повтори той.
За известно време никой от тримата не каза нищо и постоянното барабанене на дъждовните капки по платнището на палатката беше единственият звук, нарушаващ тишината.
— Това ли е всичко? — попита накрая мъжът.
Кайку изгледа Фаека и червенокосата жена веднага разбра намека. Тя се извини и излезе навън.
— А, да — въздъхна горчиво Юги, почесвайки се под кърпата, завързана на челото му. — Това ми изглежда сериозно. В опасност ли съм?
— Тъкмо смятах да те питам същото — каза Кайку. — Е, как мислиш?
— Доколкото всички сме в опасност — рече мъжът, избягвайки погледа й. Той взе някакъв свитък и започна разсеяно да го върти между пръстите си.
Тъмнокосата жена се поколеба за момент, след което реши да опита друг подход.
— През последните няколко години не се виждахме толкова често, колкото ми се искаше, Юги — започна тя.
— Предполагам, че това важи и за повечето хора, които ти бяха приятели навремето — отвърна й водачът на Либера Драмач, хвърляйки й бегъл поглед. — Все пак беше доста заета с други неща.
Това бе доста болезнено за Кайку. Тя си даваше сметка, че напоследък не й оставаше никакво време за приятелите й, отчасти заради войната, отчасти защото се бе посветила на обучението при Кайлин, което поглъщаше почти цялото й време. Лусия бе станала още по-затворена в себе си, а Мишани както винаги отсъстваше, постоянно ангажирана в някакви дипломатически мисии. Не беше чувала нищо за Тсата, който бе заминал за родната си Окхамба малко след началото на войната. Що се отнася до Асара… ами, беше най-добре да не мисли за нея. Колкото и да я мразеше, в малките часове на нощта Кайку често бе връхлитана от неустоимо желание да види отново своята бивша прислужница. Според това, което знаеше, в момента Асара се намираше нейде далеч на изток и навярно щеше да си остане там… и комай това беше най-доброто за всички.
— Войната промени много неща — промълви тъмнокосата жена.