Лидия Джойс
Воалът на нощта
1
Ребърн Корт представляваше комплекс от сгради, построени от пъстър пясъчник, и се простираше нашироко върху голото възвишение. Гледката не беше особено впечатляваща. Лейди Виктория видя Ребърн много преди каретата да стигне до там и не откъсна поглед от него, докато конете препускаха към вратата на парка. В крайна сметка голата местност не предлагаше нищо по-интересно. Колкото повече наближаваха, толкова по-тромава и грозна изглеждаше господарската къща, от чиито остри зъбери произволно се издигаха охранителни кули, стърчащи високо в оловносивото небе.
— Възможно ли е тук да живее херцог?
Неверието, съдържащо се във въпроса на Дюър, беше точно отражение на мислите на Виктория.
— Подхожда му. — Младата жена не си направи труда да скрие лошото си настроение от вярната камериерка. След двудневно пътуване, първо с влака от Бристол до Лийдс и после пет часа с каретата, тя кипеше от гняв.
Само при мисълта за властното писмо, с което практически и бе заповядано да се яви в Ребърн Корт и което бе грижливо прибрано в дамската й чантичка, тя стисна ръце в юмруци. Отначало беше решила да не се отделя от добре познатата обстановка на Ръшуорт Мейнър и да остави брат си Джек да изгние в кулата за длъжници, но после размисли. Представата какъв позор би донесло това на семейството се оказа по-силен стимул за гордостта й от наглото писмо на херцога. Затова му изпрати кратък отговор, събра най-необходимото в един куфар, отиде с каретата си до гарата в Бристол и се качи на влака, като през цялото време се стараеше да пренебрегне протестите, плачовете и умело изиграните припадъци на скъпата си майка.
Виктория нямаше представа какво ще помогне това дълго пътуване. В моменти на мрачни размишления — а по пътя към Ребърн Корт имаше предостатъчно време да им се отдава — тя се боеше, че е тръгнала да преследва невъзможното. Вярно, съществуваше слаба надежда да успее да убеди херцога да се вразуми. Опитваше се да подхранва тази надежда с онова, което знаеше за него. Според слуховете той обичал мрака и живеел като отшелник — не заради делата си, а защото тотално пренебрегвал правилата и традициите. Виктория потрепери. Знаеше, че семейство Уейкфийлд ще преживее позора, нанесен му от неплатежоспособността на Джек, но мисълта за неизбежните клюки, многозначителния шепот и пренебрежителните усмивки, които щяха да я преследват с години, я тласкаше напред. Беше платила твърде висока цена за доброто си име и нямаше да позволи на глупавия си брат да й я отнеме.
Стигнаха до портиерската къщичка. Тя изглеждаше още по-западнала от господарския дом, с липсващи кепенци на прозорците и бръшлян, който ги закриваше. Само тънката струйка дим, която се виеше към небето, показваше, че е обитавана. Каретата спря с лек тласък, кочияшът отвори вратата и предложи на дамите ръката си, за да им помогне да слязат. Не беше нужно да пита кой багаж е техният, защото бяха сами в каретата, откакто преди половин миля едрият селянин и жена му бяха слезли в своето село, което принадлежеше към Ребърн Корт. Кочияшът свали без усилие обкования с месинг сандък и пътната чанта от покрива, получи си бакшиша от Дюър и без да каже дума, се покатери обратно на капрата.
Когато каретата се отдалечи, Дюър нададе уплашен вик. Виктория се обърна и се озова пред прегърбен стар мъж със сбръчкано лице, който бе протегнал глава през вратичката на портиерската къщичка.
— Лейди Виктория? — попита той, докато воднистите му очи се местеха от едната жена към другата.
Като видя несигурността му, Виктория си разреши лека усмивка. Пътническата й рокля беше от черна тафта, но неумолимата строгост на кройката и липсата на каквато и да било украса не улесняваха стария портиер да я различи от скромно облечената камериерка. От петнадесет години насам гардеробът й се отличаваше с непоколебима трезвост, в началото поради детската й плахост, после от самопрезрение, а междувременно отчасти по навик и отчасти поради сигурността, която предлагаше подобно облекло.
— Да? — попита тя, за да го освободи от неловкото положение.
Портиерът се обърна към нея и примигна с късогледите си очички.
— Негова светлост ви очаква в къщата, милейди. Ако Грегъри дойде тази вечер, ще внесе багажа ви.
— А как ще стигнем до къщата? — Виктория вдигна вежди и направи недвусмислен жест към входната алея, която се виеше нагоре по хълма и беше дълга поне един километър.
Портиерът се засмя, запъшка, гърдите му засвириха и цялото му тяло се разтресе. Пристъпът на смях завърши с гръмотевична кашлица. Загубила ума и дума, Виктория гледаше как дребният старец се мъчи да си поеме дъх, за да може да заговори. Все още тресейки се от смях, той изрече задъхано: