Виктория се обърна и се озова лице в лице с едър, силно прегърбен мъж, облечен в износен жакет от туид и широки панталони.
— Идвате точно навреме, Фейн — кимна херцогът. — Имам един договор, под който трябва да се подпишете като свидетел.
Фейн огледа лейди Виктория и едва сега усети какво напрежение е надвиснало в помещението.
— Разбира се, ваша светлост.
Херцогът сръчно изтръгна договора от ръката на Виктория и с ръка на лакътя и я отведе до писалището. Хватката му не беше нито твърде мека, нито груба, по-скоро здрава и почти безлична. Тя предизвика странни усещания в тялото на Виктория, доминирани от желанието, което пропълзя от средата към шията и лицето.
Ребърн потопи перото в мастилницата, написа името си под договора и го връчи на Виктория. Тя се взря в чисто написаните редове и изведнъж я обзе колебание. Щом подпишеше, вече нямаше връщане назад. Представи си докосване на устни, чуждо тяло върху нейното, позора, който щеше да спести на семейството си, лудостта, която се готвеше да извърши — най-голямата в живота й. Стисна устни и написа името си с прецизен дребен почерк. Бързо, преди да е размислила. Кръвта шумеше в ушите й. Подаде перото на Фейн, който написа името си, без да погледне договора.
— Готово — каза Ребърн, вдигна листа, сгъна го на две и го подаде с величествен жест на Виктория. — Фейн, отведете лейди Виктория в стаята й. — При това я погледна с неприкрита похот и по гърба й пробягаха тръпки. — Приличате на полуудавено котенце. Очаквам ви на вечеря, милейди — надявам се, в по-добър вид. Дотогава ви желая приятна почивка.
С тези думи той й обърна гръб и излъчването на варварска радост от победата стана толкова силно, че стомахът на Виктория се сви и тя се запита дали няма да съжали за решението си по-бързо, отколкото си беше представяла.
Тя се опита да пренебрегне натиска в стомаха и тръгна след мършавия слуга. Докато го следваше по тъмните коридори, я обзе чувството, че в помещението зад нея се крие много повече неизвестност, отколкото в цялата огромна, рушаща се господарска къща.
Когато вратата се затвори зад Фейн, Виктория се зае да оглежда спалнята си. Пътническият й сандък стоеше насред стаята, но не се виждаха нито Дюър, нито пътната й чанта.
Защо наричаха помещението „стаята на Еднорога“ беше очевидно: старинен стенен килим с изобразени на него грациозни дами и танцуващи еднорози доминираше цялата стена, от мрачния таван до каменните плочи на пода. Виктория си припомни с копнеж неокласическата лекота на Ръшуорт Мейнър, тапицираните с дамаска стаи с широки прозорци. Помещенията, които винаги беше възприемала като притесняващи, сега, в сравнение с тази мрачна килия, й изглеждаха като въплъщение на въздушна грация.
Стаята беше тъмна, многоъгълна, със стени от сив пясъчник, прекъснати само от вратата и един висок, тесен прозорец. Най-новата мебел в нея беше от времето на краля-слънце. Незапалената газена лампа на нощното шкафче беше единственият признак, че са настъпили по-модерни времена.
Виктория се запита кое поколение Ребърнови е поръчало синята дамаска за балдахина и коя от жените в семейството е избродирала цветята и митичните чудовища по завесите и завивката на леглото. Стаята изглеждаше мрачна и тайнствена като домакина и внезапно Виктория се почувства ужасно сама.
Защо Дюър се бавеше?
Тя прогони детинския гняв, в който със сигурност се криеше страх, и отново се огледа. Все още не беше време за вечеря. Значи трябваше да почака, въпреки влажната пътническа рокля и тъмнината в стаята. Поне имаше газена лампа. Ако я бяха оставили тук със свещ или — бог да пази! — с фенер или факла, със сигурност нямаше да дочака появата на камериерката си, без да получи нервен срив.
Виктория застана пред пушещия огън в камината, свали ръкавиците и протегна ръце към колебливите пламъци. Докато сковаността изчезваше от пръстите й, очите й съсредоточено оглеждаше помещението. Колко много приличаше на херцога. Студено. Заплашително. С някаква странна красота…
Срещата с него беше най-объркващото събитие в живота й. Имаше чувството, че танцува валс върху пясък, но като по магия никога не потъва. За щастие се бе отказала от първоначалния си план да го поласкае. Херцогът не искаше покорство, а копнееше за предизвикателство. И тя беше повече от склонна да му го даде. При тази мисъл отново я обзе гняв.
Виктория въздъхна. Едва зародил се, гневът в гърдите й угасна. Бе направила своя избор и перспективата да прекара една седмица в компанията на херцога все още й се струваше по-скоро привлекателна, отколкото отблъскваща. Много скоро щеше отново да лежи в обятията на мъж, и то на такъв, който според слуховете знаеше как да глези жената. При тази мисъл я побиха тръпки, обзе я радостно очакване. Дали слуховете щяха да се окажат верни? Но имаше и други слухове… Да, той със сигурност беше странна личност, а някои си шепнеха за наследствено душевно заболяване, за физическо уродство… нещо страшно и опасно, което го преследвало още от раждането и го обезобразило. След като се бе запознала с него, тези слухове й изглеждаха гротескни или поне прекалено мрачни.