Внезапно Виктория си пожела да го беше срещнала по-рано, в дните, когато е посещавал лондонските салони, но за съжаление пътищата им никога не се бяха срещнали. Той е излизал с младите светски лъвове от кръга на брат й, тя си е оставала в своите собствени консервативни кръгове. Досега не бе открила у него нищо заплашително, само инстинктивната арогантност и склонността към меланхолия. Запита се дали той се усмихваше, дали се смееше от сърце, и се опита да си представи как широкото му чело се изглажда и прекрасните лешникови очи засияват от радост…
Побърза да отклони мислите си от тази посока, но те потеглиха по друг, още по-обезпокояващ път. В случай, че тази къща беше един от многото рушащи се господарски домове, описани в романите за призраци и духове, зад огромния гоблен със сигурност щеше да намери скрита врата, която да я отведе в лабиринт от тайни ходници, слизащ в древните подземия на мрачната крепост. Известно време стоя, загледана в стената, като си повтаряше, че става смешна. Ала неловкостта й нарастваше и накрая не й остана нищо друго, освен да провери. Прекоси помещението и отново се нарече глупачка, когато тракането на токчетата й отекна в гредите на тавана. Застана пред изкусно изработения гоблен и се опита да си внуши, че там няма нищо. Но беше безсмислено.
Въздъхна и вдигна гоблена — зад него имаше само гладка каменна стена. Дръпна го от другата страна — пак нищо. Никаква врата, никакви подозрително дълбоки резки, никакъв подозрителен обков, никакви странни петна. Само стена. Полуразочарована, полуоблекчена, Виктория обърна гръб на стената.
Мократа рокля, която бе забравила по време на разговора с херцога, започваше да я притеснява. Къде беше Дюър, защо не идваше? Виктория дръпна рязко шнура на звънеца до леглото с надеждата да повика някоя камериерка или когото и да било от дълбините на къщата, за да й помогне да се преоблече.
Остави договора на нощната масичка, настани се на тапицираната пейка под прозореца и зачака. Въпреки слабата светлина от огъня в камината не виждаше почти нищо от тъмния, окъпан от проливния дъжд двор зад дебелото стъкло. Различаваше само неясни сенки — дългата входна алея, която завършваше при портиерската къщичка, мрачния силует на селото в далечината, тъмните очертания на минаваща карета.
Карета ли? Възможно ли беше някой да напусне Ребърн Корт толкова късно вечерта? Виктория изпита странното чувство, че заминаването на каретата има нещо общо с нея и то не обещава нищо добро. Залепи чело о стъклото и с трепет проследи как колата изтрополя през портата и зави по пътя за Лийдс.
Не можеше да се надява, че в каретата се е настанил самият дук, който се е отказал от договора с нея и й е преотстъпил победата. Не знаеше нищо за него, но инстинктът й подсказваше, че лорд Ребърн не блъфира. По-скоро беше от хората, които извличаха и последното пени от една сделка. При тази мисъл сложи ръка на корема си и усети същото замайване като някога, когато балансираше по парапета и вятърът плющеше в короните на дърветата. Или когато галопираше с главозамайваща скорост през полята. Мрачно проследи как каретата се смали и почти изчезна в далечината, как се скри и отново се появи, където пътят се вдигаше и спускаше.
На вратата тихо се почука. Виктория подскочи и се извърна от прозореца.
— Влез — извика тя и седна по-прилично.
Очакваше Дюър и се учуди много, когато влезе млада, красива брюнетка с рокля на камериерка. Момичето направи нервен реверанс.
— Позвънихте ли, милейди?
— Да. Как се казвате?
— Ани, милейди.
— Е, добре, Ани, какво става с моята камериерка?
Момичето отново направи реверанс и преглътна тежко.
— Мислех си, че милейди знае…
Виктория, чиито нерви и без това бяха опънати, затропа нетърпеливо с крак.
— Какво си помислихте, че знам? — попита тя, като се постара да придаде малко топлота на гласа си, за да успокои момичето.
Нищо не помогна. Ани се поколеба още малко, преди да събере сили и да отговори със задавен глас:
— Камериерката на милейди замина по заповед на негова светлост. Ще ви чака в Лийдс.
Каретата! Това нагло, дръзко, властно копеле! Виктория се обърна рязко и се взря в отражението си в прозореца, но пътят беше пуст и се губеше в дъждовната вечер. Беше останала съвсем сама!