Светкавица проряза небето и съвсем наблизо падна гръм. Преувеличената мелодраматичност я развесели въпреки всичко и гневът, който заплашваше да я залее, се уталожи. Тя се обърна отново към камериерката и вдигна вежди.
— Разбирам. И кой ще се погрижи сега за мен?
— Аз, милейди. — Момичето беше готово да се разплаче.
Виктория я погледна пронизващо и въздъхна примирено.
— Тогава се приближете и ми помогнете да се облека за вечеря. И престанете да треперите. Няма да ви изям жива.
Ани я погледна несигурно, но се отпусна едва когато Виктория се усети, че не е придружила забележката със съответното изражение на лицето й и се усмихна окуражително.
— Разбира се — промълви момичето. — Вечерята е в девет, милейди.
Виктория отново огледа бледото си лице в стъклото и усмивката й угасна.
— Два часа са повече от достатъчно, за да се облека официално.
Щом иска костелива стара мома, дук Ребърн ще си я получи, закле се мрачно тя.
3
Какво, по дяволите, си беше въобразил?
Байрън седеше в тъмнината на чайния салон и се посвещаваше на своето уиски, както и на нарастващото убеждение, че току-що е направил най-голямата грешка в живота си. Отвори джобния си часовник и установи, че е минал само половин час, откакто бе дал инструкции на последния слуга и повече от час, откакто лейди Виктория бе отишла в стаята си. Между временно дамата или трепереше от нервност, или кипеше от гняв, или страдаше от комбинация от двете. А той би трябвало да се радва като крадец, направил най-сетне големия удар.
Но в момента не изпитваше нищо подобно на радост. Точното усещане беше съмнение.
Защо не последва първоначалния си план? Обикновено беше богат на идеи, все щеше да измисли нещо. Дори след провала на плана със сигурност щеше да намери начин да развали живота на Джифърд поне за няколко години. Ако се справеше достатъчно умно, щеше да мине без много разходи.
Въпреки това… макар че представата за страданията на Джифърд му доставяше огромна радост, тя не беше в състояние да излекува раните му. Защото Байрън се гневеше не толкова от онова, което беше извършил Джифърд, колкото от онова, което той самият бе научил за себе си. Неща, които с радост би отнесъл със себе си в гроба, без да се докосне до тях. Но сега, след като беше принуден да се изправи лице в лице със своята тъмна страна, вече не можеше да забрави и да твърди искрено, че го иска.
Глътна последната глътка уиски и вдигна празната чаша към сиянието на огъня, но не посегна към гарафата, която стоеше до лакътя му. Този път водеше към друг ад, запазен за мъже, твърде лекомислени или твърде дръзки, за да видят опасността. А въпреки договора, който бе подписал току-що, той не беше нито едното от двете.
Договорът! Байрън втренчи мрачен поглед в светлината, която се пречупваше в чашата. За първи път от година в къщата му се появи жена и той веднага си загуби ума. Не, не беше така. Макар че предложението дойде импулсивно, той беше напълно с ума си — повече отпреди, сякаш самото присъствие на лейди Виктория беше достатъчно да вдъхне живот на скучаещите му сетива. Тя беше загадка, която той се стремеше да разгадае — ала хранеше подозрението, че на нея никак няма да й хареса да бъде разгадана и със сигурност ще пожелае и тя да проникне в неговите тайни. При мисълта какви въпроси щяха да си задават в течение на седмицата Байрън изпита непривична неловкост. Вероятно тя също имаше някои тайни, но той имаше повече от достатъчно.
Беше отворил вратата си пред вълк, но въпреки това… след толкова месеци в компанията на шепа слуги и на собствените си мрачни мисли вълкът беше точно предизвикателството, от което имаше нужда.
Някъде дълбоко във вътрешността на къщата часовник удари девет. Удар след удар отекваха бавно и тържествено и Виктория усети как цялата настръхна.
Прегърбената фигура на Фейн — Фейн Грегъри, както междувременно узна младата жена, невъзможният управител на херцога, вероятно и камериер, и иконом, — вървеше пред нея по стълбите и канделабърът, който държеше над главата си, хвърляше разкривени, танцуващи сенки по тъмната ламперия на стените.
Най-сетне стълбите свършиха. Виктория нямаше понятие дали се намира на партера, на някой от горните етажи или дори под земята. Собствената й стая беше на третия етаж, но междувременно тя бе установила, че различните пристройки са на различни нива. Четири етажа в едната част можеха да станат шест в друга.
Фейн хлътна в един тесен коридор, после излезе в широка галерия с редица черни, взиращи се в нощта прозорци. Беше твърде тъмно, за да види нещо през мокрите от дъжда прозорци, но много скоро една светкавица й показа скалист склон, който завършваше в бушуваща черна вода. След светкавицата отново се спусна мрак, докато гръмотевицата се търкаляше по голите хълмове, и помещението стана по-тъмно отпреди. Виктория с мъка потисна порива си да попита своя мълчалив водач колко път има още до трапезарията.