Галерията свърши изведнъж и Фейн отвори една врата по дългата страна, съвсем малка редом с огромните картини от двете й страни.
— Лейди Виктория Уейкфийлд — възвести той към тъмното помещение и се поклони.
Виктория смръщи лице, прихвана полите си и влезе със ситни стъпки в трапезарията.
Херцогът я очакваше в края на дългата маса, отново с гръб към огъня. Явно не беше от хората, които се отказваха лесно от предимствата си. Както и преди, не се надигна, когато тя влезе, но вместо да отговори на неучтивостта му със същата монета, Виктория поздрави с преувеличена церемониалност. Този път не беше изцяло в мрак, както в чайния салон, и тя видя в полумрака как по лицето му блесна гняв, но бързо отстъпи място на веселие.
— Моля, седнете, милейди — покани я той и церемониално посочи стола до неговия.
Когато Виктория понечи да седне, от стената се отдели напет млад момък, досега невидим, и й препречи пътя. Тя устоя на напора да отстъпи и той се протегна да дръпне стола й. Виктория седна мълчаливо и погледна своя домакин през тясната маса.
— Както виждам, имате… интересен персонал — проговори снизходително тя, когато херцогът разклати звънчето и в трапезарията влезе кръглолико слугинче с голям супник. Това беше първата безобидна тема, която й дойде на ума.
Мъжът насреща й вдигна вежди.
— Моят прачичо беше обеднял ексцентрик. Наследих дълговете и персонала му.
— Разбирам — промълви Виктория, макар да не бе разбрала нищо. — Вероятно се чувствате доста… удобно тук.
Тя опита предпазливо супата и я намери обикновена, но доста вкусна. Това я окуражи да хапне повечко, защото умираше от глад.
Ребърн се намръщи едва ли не заплашително.
— Ще остана да живея в тази купчина развалини само докато ремонтирам къщата на вдовицата. Ако не се чувствах задължен към семейството си, щях с радост да оставя всичко да се разруши. За съжаление съм длъжен да се заема с голямата къща, и то много скоро, за да я направя отново обитаема.
Виктория изненадано вдигна очи, фактът, че Ребърн не харесваше огромната къща, го правеше не толкова недостъпен и заплашителен. Ала още следващите му думи разрушиха това впечатление.
— Точно затова трябва да получа парите от брат ви.
Той й се подиграваше. Виктория го разбра по начина, по който изви ъглите на устата си нагоре, и по блясъка в загадъчните му очи. Въпреки това отказа да глътне примамката. Вместо това предпочете да насочи вниманието му към една грешка в мисленето.
— Знаете, че брат ми няма да разполага с необходимите средства още доста време. Затова не се надявайте да започнете ремонта много скоро.
Ребърн избухна в смях и Виктория беше убедена, че напълно съзнава колко чувствено звучи смехът му.
— Ако зависеше от вас, нямаше да получа нито стотинка, скъпа моя!
Тя се изчерви и се ядоса на себе си.
— Точно така — изсъска разярено и мълчаливо изяде остатъка от супата си. Но през цялото време усещаше близостта на херцога, начинът, по който той я гледаше, докато яде, по който се накланяше към нея. Странно, че искаше да напусне къщата, която толкова му подхождаше. Въпреки тръпките в стомаха устните й потръпнаха развеселено при мисълта как той „ремонтира“ къщата на вдовицата, като я украсява с прах, плесен и паяжини.
Слугинчето донесе печено и купа с разварени зеленчуци. Слугата наряза месото и мълчаливо й поднесе огромна порция. Виктория беше готова да му каже, че така не се поднася второ ястие, но си замълча.
— Това е всичко за тази вечер — обясни Ребърн и я изгледа пренебрежително. — Тук се храним просто.
— Разбирам — отговори Виктория, като вложи в думата цялото презрение, на което беше способна.
Кръглоликото слугинче направи реверанс. След махването на Ребърн двамата слуги се оттеглиха и ги оставиха сами.
Надвисна тишина, плътна и напрегната, прекъсвана само от съскането и пращенето на огъня. Ребърн оглеждаше настойчиво лицето й, но Виктория не беше в състояние да си представи какво точно търсеше. Неловкостта й нарастваше с всяка минута и накрая отново се опита да поведе разговор.
— Разкажете ми нещо за историята на господарската къща, ваша светлост. Толкова е стара, че сигурно е още от османското нашествие.