Выбрать главу

Ребърн седна със същата бързина, с която беше станал, и на лицето му се появи ленива усмивка. Гневът, който допреди малко бушуваше в сърцето му, угасна. Последните следи бяха леко скованият гръб и небрежно наведената глава. Въпреки това Виктория имаше чувството, че сама му е помогнала да извоюва първата победа: тя бе показала първите признаци на слабост.

— Тогава продължете, скъпа лейди Виктория, нахранете се добре — подкани я той. — Не искам да си помислите, че оставям гостите си гладни.

Виктория беше достатъчно изнервена и стомахът й веднага се възпротиви на перспективата да приеме още храна. Въпреки това се отряза малко парче печено и задъвка бавно.

Байрън я наблюдаваше неприкрито и явно се забавляваше. Дамата бе показала учудващо спокойствие — до мига, когато й предложи да се оттеглят. Тогава фасадата се пропука и това пролича съвсем ясно тъкмо защото досегашното й поведение беше перфектно. Сега се изчерви, появиха се нервни тръпки — точно каквото искаше да види.

Да, точно такава искаше да я види, само че без тази проклета рокля. Вечерният й тоалет беше още по-ужасен от пътническия костюм, макар че само до преди час беше смятал това за невъзможно. Косата беше сресана още по-строго, пригладена и стегната. Байрън имаше странното усещане, че тя нарочно му се подиграваше, и едва устоя на желанието да извади фуркетите от косата й и да ги нахвърля по пода. Вместо това се облегна назад и я остави да рови в чинията си.

— Е, милейди, щом не можем да разговаряме за вас, за какво да говорим? — попита любезно той. — За политика? За светски събития? За времето?

Лейди Виктория вдигна глава и светлите очи се присвиха в опасни цепки.

— Чувала съм, че любимата тема на всеки мъж е самият той. — Тя пъхна парче месо в устата си, захапа го здраво и челюстите й се издуха гневно.

— Не съм свикнал да говоря за себе си — отвърна Байрън и се намръщи от рязката смяна на темата. — Говорехме за нещо друго.

— О, разбира се, ваша светлост, как можах да забравя — промърмори тя със сладникаво злобен глас. — Дук Ребърн не се излага на изпитателни погледи. Предпочита да дебне в сянката и да се обгръща в тъмната мантия на нощта и в още по-тъмни слухове.

Докато говореше, тя размахваше вилицата си, а когато се усмихна дяволито, Ребърн усети как по лицето му изби гневна червенина.

— Пътува само в карети със спуснати завеси, показва се в обществото само между смрачаване и разсъмване и язди под защитата на нощта. От какво се страхува, питат се всички нормални хора. Какво има да крие? Да не би да е обезобразен? Какви недостатъци има?

Побеснял от гняв, Байрън се пресегна и улови ръката й. Вилицата спря насред движението. Как смее да му се подиграва? Как смее тази стара дева да нахълтва в живота му и да го съди за неща, от които няма понятие?

Една малка част от него съзнаваше, че реагира ирационално, но в момента му беше все едно. Изражението й му напомни за всички други лица, които го бяха зяпали през последните години — възбудени дами, които си шепнеха зад ветрилата; деца, които го следяха с неприкритото любопитство на младостта; полусъжалителните, полууплашени погледи на собствените му бавачка; и едно младо лице, белязано от толкова силен ужас и отвращение, че нямаше да го забрави и след половин век. Картината беше завинаги запечатана в паметта му. Споменът го връхлетя с предишната сила. Сякаш жадните, пренебрежителни очи на тридесет и четирите му години го зяпнаха наведнъж. Можеше да се отърве от тях само с изблик на дива злоба.

— Какво знаете вие за мен и причините да се крия? — изфуча разярено той. — Защо си въобразявате, че имате право да ми говорите по такъв начин?

Лейди Виктория мълчеше. Ръката й в неговата беше студена, мъничка и крехка. Можеше да я смачка с една единствена хватка. Усети чупливостта на костите й, а когато тя вдигна глава и срещна погледа му през масата, видя по лицето й, че и тя изпитваше същото.

Ала в сините очи нямаше страх, нямаше и отвращение от силата му. Вместо това в зениците светеше упорство. Устните й се опънаха в надменна линия и тя изрече хладно:

— Пуснете ме. Причинявате ми болка.

Всяка дума беше обвинение, по-унищожително от всяка изпълнена с омраза тирада. Той я пусна, сякаш се бе опарил. Чудовище. Звяр. Думите му причиниха по-силна болка, отколкото ако наистина ги беше изрекла.

Байрън се облегна назад и издиша шумно.

— Е, какво мислите? — попита той, за да върне разговора към първоначалната тема. Може би заслужаваше да му натрият малко носа.

— За вас ли? — Лейди Виктория също се облегна назад и скри очи под светлия венец от мигли. Няколко пъти завъртя небрежно вилицата между пръстите си, за да проследи играта на светлината, после го погледна многозначително и грижливо остави вилицата в чинията. — Както казахте, ваша светлост, аз не бива да се осмелявам да изразя собствено мнение за вашата личност.