Байрън изфуча разярено.
— Защо ли не вярвам, че не се осмелявате да изразите собствено мнение?
По лицето й пробяга тръпка на смях и тя издаде неопределим звук, от който слабините му се стегнаха и моментално събудиха желание за още. Веселието й изчезна също така бързо, както се бе появило, но заедно с него изчезна и злобата: очите вече не образуваха тесни цепки, а лицето не изглеждаше кораво и възрастно.
— Каква неочаквана лекомисленост, ваша светлост. Дори само заради това трябва да помисля малко. — Тя наклони глава и се зае да изследва лицето му. Настойчивият поглед го накара да се почувства неловко. Не защото проникваше през дрехите му — в миналото често се беше наслаждавал на такива погледи, а защото минаваше през кожата му, стигаше до жилите, които привързваха мускулите към костите, навлизаше в мозъка и четеше мислите му, които напразно се стараеха да избягат. Възможно ли беше да вижда скритата му слабост, останала неразбрана за лекарите? В този момент беше готов да повярва, че тя е способна на всичко.
Най-сетне Виктория заговори.
— Мисля… — Последва кратка пауза. — Мисля, че в известна степен имате право. Мисля, че живеете в сянката, защото я обичате. Обичате драматичността и анонимността й. Мисля също, че и вие изпитвате същия страх, който приписвате на мен. Страхът зад великолепието. — Тя изкриви подигравателно уста, но гримасата й беше твърде горчива, за да се определи като усмивка. — Ние с вас имаме нещо общо: всеки смята другия за страхливец и вярва, че той лъже. — Вдигна чашата си, наполовина пълна с вино и оповести тържествено: — Пия за страхливостта в най-смелите й форми на проявление!
— Много странен тост — промърмори Байрън, но също вдигна чашата си и двамата пиха. Виктория хапна още малко от месото в чинията си и остави вилицата.
— Готова съм — изрече почти небрежно тя и се облегна назад. — Няма ли да ме придружите до стаята ми?
Байрън беше поразен от способността й да пази самообладание. Чертите на лицето й бяха напълно отпуснати, дългите пръсти лежаха спокойно върху масата. Никаква тръпка, нищо, което би могло да бъде изтълкувано като знак за нервност. Само дето избегна погледа му. Значи все пак не беше толкова спокойна, колкото показваше.
— Естествено — промърмори той и се надигна. Лейди Виктория остана на мястото си, докато той заобиколи масата и отмести стола й. Надигна се грациозно, прие предложената й ръка и напусна трапезарията, величествена като кралица.
4
Виктория чуваше едва-едва шумоленето на полите си и стъпките на Ребърн. Даже шумът на дъжда, който плющеше по стъклата, се губеше в собственото й дишане и ударите на сърцето. Напразно се стараеше да запази спокойната си фасада. Сърцето и дишането постоянно излизаха извън контрол. Единствената й утеха беше, че херцогът не я чува. Ако я беше чул, сигурно отдавна щеше да й отправи някой от знаещите си странични погледи. Тя се проклинаше тайно и правеше нови и нови опити да се овладее. Не беше крехко цвете, нито изчервяваща се дебютантка, а и нямаше право да се държи като такава.
Още по-смущаваща от нервно тръпнещото й тяло беше близостта на Ребърн. Притисната до него, тя не можеше да не усеща коравите мускули и овладяната сила на ръката, която я държеше. Мъжът до нея беше впечатляващ — и дълбоко плашещ. В каква игра се впускам? — питаше се с нарастващ страх тя. Трудно можеше да обясни постъпката си с незнание или неопитност, за да оправдае нечуваната сделка. При всяка друга жена би нарекла подобно поведение осъдително дръзко. Какъв абсурд, че сдържаността, която беше упражнявала толкова години, се разклати и рухна само за няколко часа. Любезна, сдържана, умна — така я познаваха хората. И кое от тези качества на характера беше отговорно за безумния договор, който беше скрит в чекмеджето на нощната й масичка? Виновна е бурята, каза си тя, когато над хълмовете отново затътна гръм. Бурите винаги я правеха нервна и възбудена, дрехите й ставаха тесни, кожата й се опъваше…
Влязоха в галерията и херцогът затвори вратата зад гърба си. Изведнъж се озоваха в пълен мрак. Макар че очите й бяха свикнали с трепкащата мрачина на трапезарията, сега не различаваше никакви очертания. Ала Ребърн не спря да потърси свещ, дори не забави крачка, а продължи да крачи уверено през черния мрак, сякаш години наред беше вървял слепешком по този път, сякаш беше роден за тъмнината. Виктория се вкопчи по-здраво в ръката му и се опита да се нагоди към стъпките му, за да не се удари в някое невидимо препятствие. Перверзно и мелодраматично, каза си тя и си забрани да се отдръпне, когато в мрака пред нея внезапно изникна огромна статуя. Въпреки това се чувстваше необичайно безпомощна, докато прекосяваше галерията с единствена опора в ръката на херцога.