Виктория разтърси глава и скочи. Ребърн я хвана за китката и я спря, преди да е направила и две крачки. Виктория загуби равновесие и падна с развени поли в скута му. Лакътят й се удари в нещо меко, главата — в нещо твърдо. Ребърн изохка.
— Това беше главата ми — изсъска тя и разтърка темето си.
— Това беше брадичката ми — отговори той със същия тон. — Да не говорим за коремната ми област.
— Пада ви се — промърмори тя. Смущението я накара да реагира детински.
Опита се да се освободи от прегръдката му. Той й разреши да изправи гръб, но не и да стане.
— Ваша светлост — възпротиви се Виктория, — не съм свикнала да ме третират по този начин.
Ала усещането на тялото му прогони гнева и в гласа й не се усети обичайната хапливост.
— Милейди — отговори в същия тон херцогът и устата му беше съвсем близо до ухото й, — трябва ли да ви напомням, че сключихме договор?
— Не, ваша светлост, разбира се, че не. — Единствено тръпката, която мина по гърба й, изобличи в лъжа строгото достойнство на отговора й.
Ръцете му я обхванаха неумолимо като железни вериги. Тя беше сигурна, че устните му са корави като гласа, като цялото му тяло, което се притискаше към нейното. Трябва да се разгневиш, шепнеше съвестта й. Ти си добродетелна дама и не бива да позволяваш да злоупотребяват с теб. Само че една добродетелна дама никога не би сключила подобен договор с херцога, нали? Очакването я изпълваше с напрежение, а увереността, че добродетелта няма нищо общо в случая, й донесе заслужено облекчение.
Виктория се отпусна и мъжът до нея се засмя тихо и многообещаващо.
— Ето го моето момиче — прошепна той и тя веднага се скова. Това предизвика нов смях. — Трябва непрекъснато да се старая да опазя лесно ранимата ви гордост, нали?
— Моята гордост не е по-ранима от вашата — изсъска ядно тя.
— Туш! — Той я притисна до себе си и наболата брада по бузите му се потърка в шията й. Виктория изохка тихо, когато усети по кожата си топлия, влажен дъх. Ала той не я целуна, както се опасяваше — и надяваше.
— Никакъв парфюм — зашепна съвсем близо до кожата й. — Няма дори полъх от тоалетна вода. Това е… — Пое дълбоко дъх и се приближи още малко. Виктория едва се пребори с нахлулото опиянение. — Колко практично. Лавандула. Без съмнение, за да гони молците от дрехите. Не ме разочаровахте. — С всяка сричка устните му милваха кожата й.
— Нямам ни най-малка представа за какво говорите — отговори задъхано тя.
Той беше толкова близо, толкова близо! Китките му бяха силни и гъвкави, тялото закрилническо и топло. Близостта му събуди у нея стара жажда… чувства, които дълго беше пренебрегвала, но не бе успяла да заглуши.
— Говоря за маскарада ви — обясни той. — Той е цялостен или поне вие мислите така. Безкръвната, не будеща желания жена, чиято роля играете, не опиянява мъжете с редки, екзотични аромати. Затова не слагате парфюм. Моят опит обаче показва, че с напредване на възрастта отчаянието поражда наклонности, много по-крайни от ароматите и грима.
Ребърн сведе глава и устните му намериха ключицата й, полускрита от строгата рокля. Виктория спря да диша. Цялото й тяло беше напрегнато, по гръбнака й пълзяха тръпки, крайниците й натежаваха с всяка секунда. Скоро устата му щеше да се раздвижи — да я целува, да я вкусва, да я възбужда…
Ала той остана неподвижен… дълго, твърде дълго, след което дори се отдръпна. Виктория издаде въздишка на разочарование. Очакването пулсираше в слабините й и разпалваше пламъци по кожата й. Усещаше всяка подробност с впечатляваща яснота — допира на колосана коприна до ръката й, грубия подгъв на роклята си, всяка отделна китова кост на корсета, всеки бод от бродерията по жакета на херцога под ръцете й. И преди всичко усещаше самия мъж. Горещината му пареше през дрехите, които ги разделяха. Когато се смееше, дъхът му предизвикваше буря по кожата й.
— Онова, което не знаете, е, че никой парфюм на света не може да бъде по-възбуждащ от естествения аромат на женската плът.
Той я пусна, но в опиянението си тя задържа още малко китките му, преди да осъзнае, че е свободна. Изправи се и се запрепъва по възглавниците към близкия прозорец. Зад нея се чу шум от запалване на прахан и помещението се освети.
Виктория се опря на каменната дъга между обкованите в олово крила на прозореца. Не виждаше нищо, само го усещаше зад себе си, усещаше как той се приближава с великански крачки. Опря ръце в камъка и следвайки някакъв безумен импулс, отметна глава назад, към докосването му. Вътрешността й се стегна и тя зачака…
— От какво ви е страх? — попита шепнешком Ребърн.
— Не ме е страх от вас — произнесе задавено Виктория, без да се обърне.