— Мисля, че имам право да се почувствам поласкана.
Ребърн посегна нетърпеливо към нея.
— Не — врътна се дръзко тя. — Първо свалете това. — И посочи властно жакета и жилетката.
Херцогът остана неподвижен и за момент Виктория повярва, че го е отблъснала с нахалството си. Но после явно взе решение, защото бързо смъкна жакета и жилетката и ги хвърли на килима.
Виктория направи крачка към него, но той я спря с вдигната ръка, разкопча с лекота ризата и яката му, свали тирантите и добави ризата и долната риза към малката купчинка на пода.
Той изглеждаше страхотно, дори под мрачната светлина на единствената свещ. Мускулите издуваха раменете и гръдния кош, коремът беше плосък и твърд. Широките рамене образуваха прекрасен контраст с тънката талия. Коремът беше покрит с тънки косъмчета, които се стесняваха в тъмна линия и изчезваха в панталона.
— О! — въздъхна неволно Виктория.
Мъжът се засмя гърлено и я привлече към себе си. Този път тя не се възпротиви. Сръчните му пръсти развързаха шнуровете, които държаха фустите и кринолина на талията. Той ги смъкна нетърпеливо и ги пусна на пода. Виктория остана само по долна риза. Той я вдигна във въздуха, после я притисна до гърдите си. Гърдите му се опряха в нейните, голата кожа възхити търсещите й ръце. Толкова отдавна, толкова отдавна… за момент Виктория усети други ръце по кожата си, спомни си за друг глас, който й шепнеше страстни думи. Когато краката й отново докоснаха пода, тя обви ръце около шията му, притисна тяло към неговото и вдъхна дълбоко аромата му. Допирът на гола плът беше зашеметяващ. Това я вдъхнови да го вкуси. Бавно плъзна устни по гърдите му, стигна до коравия контур на брадичката, плъзна се по устните. Какво значение имаше чия уста е това? Ръцете му, заети да отворят корсета, спряха и я притеглиха към тялото му. Той беше като стена от огън, парещ и непреодолим. Тя не можеше да му се насити, не спираше да го докосва, не преставаше да го вдишва… устните, очите, линията на шията му — всичко беше красиво.
Най-сетне Ребърн се откъсна от нея и изпъшка.
— Велики боже — проговори задавено. — А аз имах намерение да ви науча на някои неща!
— Преди много време някой ми обясни, че най-добрите трикове са онези, на които никой не може да те научи — отговори поучително тя, потънала в спомена. — Каза ми още, че тези трикове се ръководят от насладата и са създадени от страстната интуиция.
— Значи това е страстна интуиция? — Той плъзна пръст по зачервените й бузи и подутите устни.
— Не — призна спокойно тя. — Само животинско удоволствие, както и двамата много добре знаем.
Той се зае отново с шнуровете на корсета.
— Вие сте загадка за мен, лейди Виктория.
Тя преглътна тежко, осъзнавайки колко чудовищно беше начинанието й. Колко бързо бе забравила петнадесетте години самодисциплина, всичко, което бе заплатила твърде скъпо, и всичко, което беше спечелила. Но тази нощ, сама с херцога в полумрака, всичко онова, за което беше живяла до днес, изглеждаше тривиално. Уважение, обществено влияние, водещата позиция в семейството — вече не искаше да бъде тайната господарка на Ръшуорт. Вместо това си припомняше годините на лишения и самоотрицание. Без любов, без приятели, само далечни познати, каквито позволяваха обществените правила. Без страст. Без сърце. Само сигурност.
Виктория вдигна глава към мъжа до себе си. Лицето му беше в мрак, но пръстите и устните й го бяха запомнили. Силен, безмилостен, прекрасен. Челото влажно от напрежение. Искаше я с цялата си плът, както никой мъж не я беше искал досега, и съзнанието за чисто плътската му жажда изпрати по тялото й поредната гореща вълна. По кожата й запълзяха тръпки и тя се разтрепери в ръцете му.
Байрън свърши с отварянето на корсета и спря, впил поглед в лицето и.
— За какво мислите? — промълви едва чуто.
Тя се засмя, но веднага осъзна, че смехът бе прозвучал изкуствено.
— От време на време и аз се впускам в размишления, ваша светлост, и след това съжалявам.
— А ще съжалявате ли за това, което правим днес?
Дали го тласкаше чистото любопитство? Или в гласа му имаше разкаяние… а може би и угризения на съвестта?
Виктория поклати глава и разпери ръка върху гладката, силна гръд.
— Душата ми не е чак толкова бяла, че да страдам от угризения на съвестта. — Горчивината в думите й беше неочаквана, но искрена.
Той я погледна въпросително.
— Какво искате да кажете?
— Нищо — отговори тя и се притисна към голата му гръд, за да забравят темата.
Ала той не се хвана на уловката й. Не пожела да отклони вниманието си. Хвана я за китките и я отдели от себе си.
— Имаме още много часове мрак — достатъчно време, дори за вас.