Макар да не виждаше лицето му, Виктория беше сигурна, че се е разгневил. Въпреки това опита отново.
— Казах го, без да мисля, ваша светлост. Момент на лудост. Думите ми не означават нищо. Няма за какво да говорим.
Той пусна едната й ръка и плъзна пръсти по другата, сякаш искаше да я увери, че не е забравил сделката им. Виктория усети как се изчерви и за първи път изпита благодарност към мрака.
— Моят опит показва, че истинската ни природа често се разкрива в подобни уж безсмислени забележки — промълви той.
— В такъв случай се съмнявам, че някога ще разкриете нещо от себе си, Ваша светлост, като виждам колко умело боравите с думите… — Тонът й беше остър, но не от упорство, а защото я беше яд на настойчивостта му. И за да го отклони от темата. Макар да знаеше, че е безсмислено. Дистанцираност… По дяволите, къде беше непристъпната стена, която така изкусно беше издигнала между себе си и света? И тя себе разтопила в мрака на стаята в кулата.
— Не често и не сега — отговори Ребърн и потъна в мълчание. Когато вдигна ръката й към устата си и зацелува с отсъстващ вид пръст след пръст, Виктория се разтрепери. Езикът му се мушна между пръстите й, устните я милваха в самозабрава.
Да, той я искаше. Това личеше по напрегнатия контур на тялото му, усещаше се по горещината на докосванията му. И по отзвука, който будеше у нея. Виктория побърза да се възползва от мига.
— Не говорете, моля. — Приближи се до него, докато телата им се докоснаха и вдигна глава към неговата.
Усети усмивката му върху ръката си.
— Ще имаме време за всичко, обещавам. От здрачаване до разсъмване.
Виктория сърдито стисна устни. Очевидно той усети упоритостта й, защото въздъхна театрално.
— Непременно ли трябва да е толкова трудно?
— Да — отговори без колебание тя.
Ребърн избухна в смях.
— Май не трябваше да питам.
Протегна ръка и докосна лицето й, слезе бавно по бузата.
Тя се наслади на милувката, на почти забравеното усещане за женствеността си. Остани където си, заповяда си сърдито. Наслаждавай се на докосванията му, на нежните пръсти. Забрави всичко друго, само за тази нощ. Знаеше, че е по-добре да премълчи. След малко заговори той:
— Онова, което не разбирам, е, как може да сте толкова смела и в същото време толкова страхлива. Защо е този маскарад, лейди Виктория? Защо са големите приказки? Защо е цялата тази фасада?
Очевидно не искаше да я подразни. Гласът му беше приглушен и сериозен, сякаш говореше на себе си. Виктория преглътна баналния отговор. Но какво друго би могла да му каже? Дълго време в стаята се чуваше само леещият се навън дъжд и вятърът, който свиреше по первазите. Херцогът стоеше пред нея, решен на всичко… но не заплашителен. Не я утешаваше, но и не я притесняваше. Изглеждаше й почти познат, сякаш двамата се бяха срещали в друго време, много далечно и неясно. Две еднакви души, хванати в две нееднакви обвивки. Тази мисъл я накара да заговори.
— Кой, ако не вие, би трябвало да го разбере? Аз не знам нищо, което не знаете и вие. Ключът е тук. — Тя плъзна пръсти по челото му. — Погледнете и вие ми кажете: Защо?
Ребърн докосна ръката й върху челото си и я притегли към себе си.
— Няма да ви позволя толкова лесно да ми върнете топката — пошепна той.
Виктория се засмя и се постара смехът й да звучи безгрижно, но за нещастие не постигна особен успех. Ала когато голата му гръд се отърка в ръцете й, меланхолията отлетя и тя се отдаде отново на плътските радости. Усети как мъжествеността му се притисна към корема й, корава и гореща, но не изпита нито болка, нито страх. Всичко беше, както трябва да бъде. Един мъж желаеше една жена в мрака. Жената се отдаваше на мъжа, за да запази затъмнението на душата си.
5
Байрън бързо вдигна роклята на Виктория и я измъкна през главата и. После трескаво се зае с металните кукички на корсета. Желанието го тласкаше да бърза, но още повече много, много повече, както си призна — се страхуваше от онова, което тя можеше да каже, ако не отклони вниманието й. „Погледнете и вие ми кажете.“ Как можеше да знае какво крие той? Как можеше да вярва, че ще разбере отчаянието, което мъчеше дните и бродеше като призрак в нощите му? Смъкна корсета от раменете й, а заедно с него и долната риза.
Виктория стоеше пред него като на изложба, с гордо изправена глава и вирната брадичка, и го гледаше право в очите, сякаш искаше да му забрани каквато и да било забележка. Гърдите й бяха големи, доста пълни за стройното тяло и по-стегнати, отколкото при повечето жени на нейната възраст. Меко закръглени, леко скосени рамене, нежна кожа, стройна талия — безкрайно желана. Държеше се с естествена, чувствена елегантност и той беше убеден, че тази жена е създадена за любов. Нищо чудно, че се криеше зад грозни дрехи и студена усмивка. Трябваше да прибягва до крайни средства, за да прикрие вродената си еротична привлекателна сила.