6
Виктория се събуди от слънчевата светлина и плахо чукане по вратата. След началното объркване разбра, че се намира в стаята с Еднорога и е в леглото, увита с безброй одеяла. Следващото, което разбра, беше, че е гола, и случилото се предишната нощ се върна в съзнанието й. Полежа известно време неподвижна, опиянена от спомени. Прекрасни, ужасни, страховити спомени. Какво беше извършила? И на какво беше готова, за да го направи пак?
На вратата се почука отново, този път по-смело, и тя преглътна проклятието, което напираше на устните й.
— Влез! — извика и се надигна, като грижливо издърпа завивката до брадичката си. Появи се камериерката Ани и затвори вратата зад гърба си. Веднага й стана ясно, че момичето се страхува от нея дори повече, отколкото предишния ден.
Това не беше добър знак. Виктория се намръщи леко.
— Негова светлост реши, че вероятно ще пожелаете да закусите в стаята си, докато приготвят дрехите ви — каза Ани и посочи с глава тежко натоварената табла.
— Дрехите ми… — повтори неразбиращо Виктория и потърси пътническия сандък в ъгъла, но не го откри. — Къде са дрехите ми?
Ани се разтрепери и таблата се залюля застрашително.
— Негова светлост обеща, че ще си получите дрехите, като си тръгнете. — Момичето понечи да добави още нещо, но не посмя.
— Но защо… — изохка Виктория с нарастваща неловкост. Ани я гледаше като зайче в капан.
— Негова светлост… искам да кажа, прачичото на сегашния херцог е назначил три шивачки за дамите, които му гостуват. Негова светлост сегашният херцог им е възложил да шият завеси и чаршафи и каквото е необходимо за къщата на вдовиците, но сега им заповяда да ушият няколко неща за вас. — Момичето пое дълбоко въздух, за да има сили за следващото признание. — Трябва да ви кажа и за корсетите. Негова светлост поръча няколко нови, по модела на онзи, който носехте вчера. До обед ще пристигнат от Лийдс.
— Поръчал ми е корсети? — Виктория беше готова да скочи от леглото и едва се овладя. Ама че нерви имаше този човек! Крадеше й роклите, обръщаше живота й с главата надолу и я затваряше като пленница в стаята й, където можеше да излее гнева си единствено върху нещастното момиче! Сякаш събитията от последната нощ му бяха осигурили някакви специални права!
Точно така, обясни й тънко злобно гласче, ти лично му даде тези права, като подписа договора. Само при мисълта, че преди няколко часа беше готова да му се довери, а той моментално се бе възползвал от ситуацията, й се зави свят. Нямаше да повтори тази грешка.
Но първо трябваше да се овладее, защото Ани ей сега щеше да падне мъртва от уплаха.
— Моля ви, дайте ми таблата, Ани — проговори учтиво тя. — После можете да си вървите. Както ми обяснихте, тази сутрин няма да имам нужда от помощ, за да се облека.
Байрън седеше в кабинета на апартамента „Хенри“ и се опитваше да се пребори с купищата папки, сметководни книги и бележници, за да придобие някаква представа за финансите на предшественика си. Макар да живееше в Ребърн Корт вече почти две години, все още не гледаше на къщата като на своя собственост. Твърде дълго в мрачните помещения бяха живели други мъже и бяха оставили следи, толкова ярки, колкото неговите никога нямаше да бъдат. Това беше тайната на Ребърн Корт: сред стените му човек се чувстваше чужденец.
Въпреки това не го мразеше. Имението упражняваше някаква магия върху него. Ругаеше господарската къща, сърдеше се на неудобствата й, но не искаше да я напусне. Видя я за първи път, когато беше дванадесет годишен и чичо му го повика при себе си — тогава все още се впечатляваше лесно. Тогава видя цялата грозота, обширните пристройки, произхождащи от най-различни архитектурни стилове, образуващи замайващи ъгли и като цяло — планина от пясъчник. Още тогава къщата сякаш го повика. Още тогава му нашепваше за тъмни тайни и отдавна отминали страсти, гравирани в камъка. А когато в един от малкото си светли моменти чичо му обясни, че дълг на Байрон е да възвърне старата слава на Ребърн Корт, той обеща съвсем искрено да отдаде живота си на тази цел и да направи всичко по силите си, за да възстанови семейното имение. Тогава чичо му изглеждаше много слаб и болен. Кой би си помислил, че ще мине почти четвърт век, преди Байрън отново да стъпи в Ребърн Корт?
Е, сега беше тук и правеше невъзможното: да превърне руината в дом за живеене, подходящ за един херцог. Като единствен наследник разполагаше свободно с половин дузина други имения и бе превърнал всичките в доходни предприятия. А сега беше на път да изразходва доходите от две десетилетия труд за проект, който заплашваше да го погълне.