Виктория потрепери и се отдръпна. Сивосините очи бяха големи и спокойни, макар че по бузите и устните още личеше червенината на страстта.
— Обещах ви една седмица, ваша светлост — отговори дрезгаво тя. — Не съм обещавала да ви поверя най-дълбоките си тайни.
— Разкривали ли сте ги пред друг човек? — попита хладно той и също направи крачка назад.
— От много, много години насам пред никого — отговори просто тя. Гласът й беше твърд, очите потъмняха от отдавнашен спомен. — С възрастта и лошите преживявания идва мъдростта.
Байрън веднага усети тайните в дълбочината на гласа й, макар че Виктория явно искаше да се изрази колкото може по-общо. Но колкото и да се стараеше, не можа да я разгадае. Може би любовникът я бе изоставил? В думите й се усещаха изгубени илюзии и загуба, въпреки това не повярва в тази версия.
— Може да се каже, че наивността е най-щастливото състояние — изрече Байрън с понижен глас и с надеждата да измъкне нещо от нея. Ала отговорът й беше кратък и ясен.
— Това би било заблуда. Наивникът не е преживял нищо болезнено. — Тя се овладя и шансът бе пропилян. — Хайде да говорим за нещо друго — помоли тя и лицето й се затвори.
— Разбира се, милейди — отговори Байрън, примирен с поражението. Погледна часовника си и разбра, че трябва да тръгва. Каретата сигурно вече го чакаше пред входната врата. Ала да остави лейди Виктория сама, точно в мига, когато буквално вкусваше тайната й… Знаеше какво ще намери при завръщането си — овладяна стара мома, от чиито хладни черти се е изличил всеки спомен за тази среща. Вече беше стигнал твърде далеч, за да й позволи да се върне към старата си роля.
— Какво ще кажете за кратък излет? — попита той и щракна капачето на часовника.
— До ада и обратно? — попита тя с фалшива веселост.
Байрън смръщи вежди.
— Всъщност мислех за къщата на вдовицата. Отивам там всеки следобед, за да проверя как напредва ремонтът. Излизане от ада и обратно, ако трябва да останем при метафората ви.
Виктория се усмихна с тесни устни.
— Моето време ви принадлежи.
— Да, разбира се — кимна той и й предложи ръката си, сякаш отиваха на бал.
Виктория кимна, положи пръсти върху лакътя му и му позволи да я изведе от стаята.
7
Каретата трополеше и се тресеше и Виктория се хвана здраво за кожената дръжка. Ребърн, който седеше насреща й, беше само неясен силует в мрака, но твърде ясно усещане. Не можеше да го види, защото каретата беше без прозорци.
Трябваше да се пребори с внезапно връхлетялото я усещане за самота. Беше заобиколена от ненормални прислужници и още по-ненормалния им господар. Той излиза само в мрака… Слухът се оказа истина. Досега не си беше представяла подобно нещо. Коя от другите странни истории се базираше върху факти?
Чу как Ребърн се размърда, когато каретата мина през следващия камък. Във въздуха висеше напрежение. Той чака — разбра Виктория — чака тя да зададе въпроса, който напираше на езика и. Защо?
Спомни си израза на лицето му, когато излязоха от господарската къща и каретата спря като огромен черен ковчег пред главния вход. Тя се обърна смаяно към него и видя, че той я наблюдава. Явно искаше да предизвика забележка, но тя се почувства безпомощна, сякаш се бе натъкнала на грозна, позорна, създаваща безкрайна неловкост тайна. Преди да е успяла да реагира, лакеят отвори вратичката и спусна стълбичката. Време за качване.
Оттогава пътуваха в мълчание.
Колко смешно, каза си Виктория. Предишната нощ двамата бяха споделили нещо. Нещо, което не беше само телесно. Тя бе видяла истинския Ребърн и бе открила в него нещо от себе си. Сега той изглеждаше далечен и недостъпен, макар че привличането помежду им се усещаше от ясно по-ясно в затворената карета. Защо той беше далечен и недостъпен като при пристигането й?
Сякаш мина цяла вечност, докато каретата спря. Виктория примигна срещу ярката светлина, когато лакеят отвори вратичката. Ребърн вдигна яката на палтото си, скри лицето си в копринения шал и нахлупи шапката дълбоко над очите — старомодна широкопола шапка, единствената странна част от елегантното му облекло. Слезе от каретата и й протегна ръка. Жестът му изразяваше повече заповед, отколкото покана.
Виктория се опря на ръката му и стъпи на настланата с чакъл входна алея. Искаше да спре, за да разгледа къщата отвън, но той мушна ръката й под мишницата си и забърза към вратата. Главата му беше сведена, крачките ставаха все по-големи. Въпреки дългите си крака Виктория трябваше почти да тича, за да върви в крак с него, и да съсредоточи цялото си внимание върху неравния път, за да не се спъне в някое камъче. Така можа да хвърли само бегъл поглед към къщата — червени тухли в шарка рибена кост, бяла щукатураи, дълги черни дъбови греди. Най-сетне влязоха вътре.