Докато обикаляше другия салон в кръг, Ребърн не отговори.
— Хартър е прав — беше всичко, което най-сетне каза. — Готово е. — Посочи широкия коридор срещу входната врата и я подкани: — Хайде да видим останалото.
Виктория тръгна напред. Минаха през няколко помещения, отражение на предишните, обзаведени като салон и трапезария, целите в злато, ръждивочервено и тъмносиньо с дузина изкусно засенчени прозорци по задната стена. Малките горни прозорци бяха открити, всички с пъстри стъкла, с шарки на цветни венци и лози. Виктория изпита странното чувство, че те са не само за красота, но и за осветление, защото Ребърн смята да държи тежките завеси постоянно спуснати. В края на трапезарията видя затворена врата, в края на салона също имаше врата, но тя беше отворена и оттам струеше слънце. Зад нея се виждаше скеле от сурови греди — пристройката.
Ребърн обикаляше помещенията бавно и оглеждаше всяко ъгълче. Виктория го наблюдаваше объркано. Все повече имаше чувството, че къщата е огледално отражение на херцога, обзаведена с толкова прецизни детайли, че разкриваше всяко от качествата му — само трябваше да знае откъде да ги погледне.
Когато той се върна при нея, тя разтърси глава и се отказа. Той я отведе до стълбата, която се виеше нагоре по дългата страна на салона.
— Наивност — промърмори замислено той, когато стъпиха заедно на първото стъпало. Виктория се вцепени и стисна устни, защото също си припомни разговора им, но не каза нищо. — Съмнявам се, че някога ми е бил отреден такъв лукс. Страдах от рецидиви, но никога от разочарование.
— Когато очакванията са ниски, човек не може да бъде разочарован — отвърна хапливо тя. — Но това не е живот.
Ребърн я изгледа отстрани.
— Лейди Виктория, вие ме изненадвате. Помислих, че оптимизмът ви междувременно е угаснал.
Тя се усмихна студено.
— Оптимизмът може би, но не и очакванията.
Той изпухтя невярващо.
— Да храниш очаквания е оптимизъм.
Значи се опитваше да се вмъкне под вратата с философия, след като не бе успял да събори стените. Виктория вдигна вежди. Можеха да играят играта и заедно.
— Тогава дори вие не можете да се наречете истински песимист, защото сте практично ориентиран и сте се заели с амбициозен проект като тази къща, макар да не вярвате в завършването му.
Ребърн не си направи труда да й отговори. Двамата изкачиха стълбата в мълчание. Щом стигнаха горе, той я остави и забърза напред.
Миришеше на прах, шумът от строителните работи беше съвсем близък. Ребърн продължи по коридора, без да провери дали тя го следва. Спираше на всяка врата и разменяше по няколко думи с работниците, ако имаше такива в помещението, или се оглеждаше съсредоточено. Държеше се така, сякаш Виктория не беше с него. Тя се възползва от невниманието му, за да си представи за какво ще се използват отделните помещения.
Първото беше голямо, без прозорци, с врата, която водеше към две по-малки стаи и едно голямо помещение, гледащо към задната градина — спалните покои на херцога и херцогинята. До тях бяха стаите на децата. Следваха няколко единични помещения — вероятно спални, а накрая две, в които вероятно щяха да се поместят учебната стая и спалнята на гувернантката.
А може би помещенията бяха обзаведени с мисъл за безименните любовници на Ребърн? Или той все пак се надяваше един ден да ги обитава със семейството си? Херцогът, заобиколен от куп дечица като ангелчета? Представа изглеждаше абсурдна, смешна, почти невъзможна. Въпреки това неоспоримото наличие на помещенията я сблъска с факта, че той поне е хранил такива надежди.
В края на коридора Виктория намери Ребърн пред две празни помещения, от чиито стени стърчаха тръби.
— В продължение на две години се наслаждавах на седящи вани — обясни херцогът, изведнъж забелязал присъствието й. Щом дойде пролетта, ще сложа край на това. Поне се надявам.
— Искате да сложите водни клозети? — попита изненадано Виктория. Лондонската градска къща на семейството й притежаваше този лукс, но в Ръшуорт все още се задоволяваха с нощни гърнета, а водата за къпане идваше от кухнята.
— Точно така — отговори той. — Едно малко удобство. Обърна се и заяви: — А сега трябва да видя как напредват в пристройката.
— Какво строят там? — попита любопитно Виктория, макар че това съвсем не беше в характера й.
— Салон, библиотека и кабинет. Пристройката ще съответства на кухненското крило от другата страна, като тук от салона ще се излиза на терасата.
Още едно доказателство, че Ребърн не строи къщата само за себе си. Лицето му беше затворено, но Виктория повярва, че е видяла искра, само за частица от секундата, преди да извърне глава. Тази искра събуди в сърцето й болезнен отзвук, но тя си забрани да мисли за него.