— Къщата е много важна за вас, нали? — попита тихо. — Открили сте младия архитект Уеб, който я е проектирал за вас, но той я прави не просто за вас, а заедно с вас. — Говореше бавно, обмисляйки всяка дума. — Къщата е важна за вас, защото сте вложили много от себе си в построяването й — дори мечтите си, макар да сте го разбрали едва когато вече е било много късно.
Даже от това разстояние тя видя как брадичката му се опъна.
— И? — произнесе задавено той, сякаш искаше да предизвика удара, който и без това беше неизбежен.
Но тя нямаше намерение да го удари.
— Харесвам къщата — изрече почти плахо тя.
Байрън я изгледа изненадано, после на лицето му изгря усмивка и повдигна ъглите на устата му — но не в празната гримаса отпреди, а в истинска, макар и съвсем кратка усмивка. За момент очите му изгубиха сухия, подигравателен блясък и засветиха топли и зелени.
— Радвам се да го чуя — каза той и явно сам се изненада от признанието си. Но бързо си възвърна равнодушието изтри преобразяването си зад дяволско ухилване. Взе ръцете й в плътни ръкавици и я привлече към себе си.
Виктория усети как се изчерви. Дълбоко в сърцето й пламна паника. Прелъстяване, да — тя беше наясно с положението си. Но в очите му имаше топлина, която не беше само чувствена, и това я лиши от дар слово. Почувства се опиянена. И изпълнена със страх.
Бързо издърпа ръцете си.
— Ваша светлост, не казах това, за да ви полаская. Казах го, защото е вярно. — Обърна се и се отдалечи от него.
Ребърн я настигна вече на стълбата. Хвана я за лакътя и я обърна към себе си. Погледът му беше студен и изпитателен.
— Вече започвам да разбирам — изрече той и гласът му беше само дрезгав шепот. Внимателно приглади назад един рус кичур и тя потрепери от допира на коравата му ръка.
— Пуснете ме.
— Всичко с времето си — възрази той, но веднага я пусна. Докато слизаха един до друг по стълбата, заговори отново за големия ремонт, сякаш нищо не се беше случило. Гласът му отново зазвуча с предишната небрежност и Виктория се почувства изгубена и нещастна.
Щом слязоха на първия етаж, той спря и я погледна. Подигравателното потръпване на устата издаде, че мислите му бяха другаде. Тя бе останала на последното стъпало и го гледаше право в очите — по-скоро отвисоко, защото на стъпалото беше цели пет сантиметра по-висока от него. Когато заговори обаче, думите нямаха нищо общо с предизвикателното изражение.
— Трябва да поговоря с Хартър, милейди. Ще ви намеря при каретата.
И се отдалечи с бързи крачки.
Виктория се загледа в широкия му гръб. Вероятно очакваше тя да отиде веднага при каретата и да го чака там. Но бунтовният й дух се събуди и тя прекоси помещението, за да отвори вратата във външната стена. Прекрачи прага и се озова в градината зад къщата на вдовиците.
Или в онова, което някога вероятно е било градина. Междувременно избуялите, изпотъпкани плевели бяха стигнали почти до вратата. Очертанията на стария фонтан бяха почти заличени под задушаващата хватка на увивните растения. Зад фонтана растяха храсти, а дърветата бяха напълно подивели. Шумът от строителните работи се чуваше съвсем ясно, но от тази част на къщата работниците не се виждаха. В неподвижността на градината шумът отекваше глухо, сякаш идваше от друг свят.
Виктория прихвана полите си и излезе предпазливо навън. Яркочервените чорапи веднага се намокриха от росата по тревата, но тя изобщо не забеляза. Вятърът, който носеше дъжд, помилва лицето й и тя си пожела да върви дълго през занемарената градина, да изчезне в горичката и да се покатери на най-високото дърво. Сякаш беше десетгодишно момиченце.
Лудост. Знаеше, че е лудост, но въпреки това й се поддаде. Засмя се и се завъртя в кръг, забрави мокротата и новата рокля, самозабрави се в дивата радост от мига. Божичко, ще скъсам роклята на Ребърн, напомни си тя и отново се засмя.
Той сигурно ще тръгне да я търси. Нека, какво от това? Спря, протегна ръце към забуленото с облаци небе, вдъхна дълбоко сладкия влажен въздух, който обещаваше дъжд. Колко време беше минало, откакто за последен път беше извършила нещо толкова спонтанно, необуздано? С изключение на всекидневната езда в Ръшуорт не си спомняше нито един случай, в който да се е поддала на магията на мига.
Смъкна ръкавиците си, свали черната шапка и я хвърли в тревата. После вдигна лице към небето, за да улови първите дъждовни капки. От петнадесет години беше недостъпна и почтена и какво й бе донесло това? Разполагаше с известна власт, ръководеше графството, поощряваше или унищожаваше обществени кариери, като съставяше списъци за официални вечери.