Но на каква цена? Да внимава за всяка дума и за всяка усмивка, да се държи в сянката, да се облича като баба, за да държи далеч нежеланите обожатели — не защото беше фригидна, а защото не смееше да се поддаде дори на най-дискретното ухажване. Защото знаеше, че е паднала жена и една пошепната дума е достатъчна, за да я тласне в пропастта…
Неволно попипа полата си и меката коприна в пастелен цвят се сгуши в ръката й. Първата светла копринена рокля от… от мрачната комедия, която едва не разруши живота й. Не можеше да я нарече трагедия, защото не беше достатъчно благородна. Усети как платът се опъна и спря — не беше сигурна дали да се радва на мекотата му или да го разкъса с голи ръце. Пусна роклята си и я погледна доволно. Оставаха й шест дни, през които нямаше никакво значение как е облечена. Шест дни можеше да прави, каквото иска. Само Ребърн щеше да знае…
— Лейди Виктория!
Гласът на херцога прекъсна размишленията й точно в този момент — сякаш го беше повикала с мисълта си. Виктория се обърна към него и се изчерви до корените на косата. Почувства се засрамена и объркана. Без шапка, нагазила до колене в буренака… Той я бе заварил в много личен момент, предназначен само за нея и за никой друг.
Байрън бе застанал в рамката на вратата и по лицето му нямаше укор. По-скоро желание, веселие и нещо, което много приличаше на тъга или завист, но не и укор.
— Реших да проверя какво сте направили в градината — оправда се бързо Виктория.
Ребърн кимна и й даде знак да отиде при него. Отрезвяла изведнъж, тя се наведе да вземе шапката си и забърза към него. Изведнъж й стана ясно, че никога не го е виждала под такава ярка светлина, и се възползва от шанса да го разгледа по-подробно. Пое предложената й ръка и мина през вратата. Лицето му изглеждаше по-възрастно, отколкото в полумрака на къщата на вдовиците и дори в тъмните покои на Ребърн. Дълбоки бръчки слизаха по бузите, кожата на носа беше грапава. Както избягваше слънцето, тя очакваше да види бледо и гладко лице, но той приличаше по-скоро на обрулен от бурните ветрове овчар. Странно, но това го правеше още по-атрактивен, подчертаваше контраста с цивилизования джентълмен, за какъвто го беше смятала. Вярно, нито един от господата в салоните нямаше толкова силни ръце и не се отличаваше с такава сигурна крачка. Интересно, че в сравнение с него тя не се почувства малка и слаба, напротив, съживи се, сякаш жизнеността му я предизвикваше и вдъхновяваше. Той я привличаше и като мъж, и като човек. Това откритие би трябвало да я обезпокои и сигурно щеше, но по-късно, когато се замислеше по-сериозно. Но в момента плуваше в сапунен мехур от спокойствие и не искаше да го спука толкова бързо.
Минаха през къщата заедно и тя спря на предната врата, за да завърже панделките на шапката си.
— Недейте — каза Ребърн и взе шапката от ръката й. — Без шапка ми харесвате повече.
Виктория понечи да протестира, но спря. Беше смешно да се вълнува от едно малко нарушение на правилата, след като цялата предстояща седмица беше най-страшното престъпване на общественото приличие и изискванията на почтеността. Затова пусна ръкавиците в шапката и я понесе като кошничка, докато следваше Байрън към чакащата карета.
Този път не изпита неловкост, като се озова в мрака. Лакеят се качи отзад, каретата се залюля и се разтресе, когато конете потеглиха. Дотук с къщата на вдовиците, помисли си Виктория. Къща, сякаш създадена специално за деца; за мъж, жена и купчина безгрижни наследници.
— Планирали сте къщата още когато сте смятали да се ожените, нали? — попита тихо тя.
— Да — отговори херцогът. Кратко, но не троснато. Виктория не каза нищо повече и по някое време той въздъхна тежко. — Искахме да се оженим, щом ремонтът приключи. Боя се, че тя не харесваше плановете. Смяташе, че къщата е твърде скромна за херцогиня, а и никога не се е интересувала от въпросите на естетиката. Нямах представа, че не харесва дома, който строях за нея, а когато го разбрах, беше вече много късно. Но дори тогава не изпитах желание да я променя. Бях убеден, че постъпвам правилно.
— Сигурно много сте я обичали…
Любов и страдание — това ли беше ходът на света? Байрън се изсмя горчиво.
— Летисия? Никога не съм я обичал. Тя беше — е — красива и аз й се възхищавах, както мъжът се възхищава на предмет на изкуството. „Твърде е красив за този свят…“ Но не, не съм я обичал. Обичах да я гледам, обичах портрета й, но не жената. Не мисля, че през последните дванадесет години съм обичал нещо толкова конкретно като жена.