През последните десет години посещаваше всякакви мръсни кръчми, движеше се в съмнително общество, обикаляше лондонските и провинциалните бордеи… в малкото му жилище на Бейкър Стрийт метресите се сменяха една след друга, а той се обличаше и гласеше като роден безделник, мистериозни слухове, каквито неизбежно се появяваха в обществото, обвяваха ексцентричния наследник на Ребърн. Но вместо да се уплаши, той нарочно прекаляваше, докато дългите наметки и късните часове станаха неотменна част от него заедно с мършавото лице и черната коса. Докато Летисия не натроши света му на парченца.
Бе казал истината пред Виктория — той не я обичаше. Каква ирония на съдбата. Не страстта, а наранената гордост го тласна да побегне през онази нощ от Лондон. Прибързано, гневно бягство. Цели три нощи беше препускал като луд на север, без да вземе със себе си дори един слуга. После, все още луд от гняв, написа онова безумно писмо, с което уволняваше целия си персонал…
Байрън се отърси от спомените си и почука на вратата.
— Влез. — Отговорът се чу веднага и той отвори предпазливо.
Виктория седеше до прозореца и държеше лист хартия под светлината на дъждовния следобед. Острите черти на лицето бяха смекчени от кичурчетата, нападали от фризурата й по време на разходката до къщата на вдовиците, които сега, под сивата светлина на следобеда, образуваха красива корона около лицето й. Когато беше седнала, високият й ръст не личеше и тя изглеждаше крехка и също толкова силно желана, колкото в тъмнината на каретата. Когато се приближи до нея, тя изпъна рамене, сякаш беше осъзнала болезнено ранимостта си. Байрън не каза нищо. Само посегна зад нея и спусна завесите. Улови погледа й, но тя остана мълчалива. След малко въздъхна в мрака и размаха хартията.
— Майка ми — обясни тя. — Писала ми е в деня на заминаването ми.
— И какво?
Виктория вдигна рамене.
— Обичайната реакция, когато правя нещо, което тя не одобрява, макар разумът да й казва, че е за наше добро. Куп празни извинения, изпъстрени с възмутено самосъжаление. Тя се поколеба, после му подаде писмото. — Вътре няма нищо лично и вероятно ще ви се стори забавно.
Тъй като очите му бяха свикнали да четат в тъмнината, Байрън прочете писмото много бързо.
Моя най-скъпа дъще… не биваше да те обсипвам с такива силни укори… аз съм стара жена, както знаеш, и понякога оглупявам… твоята обичаща те майка!
Когато свърши, изпухтя презрително, но когато вдигна глава и погледна Виктория, видя, че тя се усмихва меко, почти нежно.
— Вие я обичате много, нали? — попита той с внезапен прилив на ревност. Собствената му майка беше любезна, но дистанцирана; не беше разговарял с нея от погребението на прачичо си. Тогава само я бе уверил, че къщата и годишната й издръжка няма да се пипат до края на живота й. За баща си почти не си спомняше.
— Тя ми е майка — отговори просто Виктория. И добави със суха небрежност — Само се преструва, че има нужда от мен. Според мен това е нейният начин да ме утешава и да ми вдъхва увереност, че все пак съм полезна на някого, макар да не съм се омъжила.
— А защо не сте се омъжили?
Тя го погледна остро, но той отговори на погледа й съвсем спокойно и скри умело нарастващото си напрежение. Бе настъпил моментът, когато тя можеше да му признае всичко или да се отдръпне, вероятно завинаги.
— Тъкмо вие би трябвало да го знаете — гласеше отговорът.
Байрън приседна на каменната пейка вградена в стената. Всичко, което искаше в момента, беше вълнуващ разговор, дори сблъсък, но в очакването, което стягаше мускулите му, нямаше нищо вълнуващо. Изпитваше по-скоро съчувствие, сякаш силите, толкова дълго държали Виктория в плен, се стремяха да покорят и него и единственият начин да ги спре беше да разбере откъде идват.
Той протегна ръка и помилва бузата й. Очите й бяха кръгли и блестящи… и изпълнени с болка, която го трогна до дън душа.
Виктория затвори очи и се отдаде на милувката. Благодарна, че можеше да се отпусне, макар и само за малко. Палецът му се плъзна към слепоочието. Нежността му не целеше нищо повече, но тя усети как тялото й реагира и изпита благодарност към него — само този път — за неприличното поведение, за волностите, с които преодоляваше съпротивата й. Как й се искаше този миг никога да не свършва…