— Кой беше той? — попита меко Байрън. — Знам, че искате да ми кажете, все едно дали си го признавате или не. Твърде често говорим по тази тема и знам, че е така. Затова ми кажете: кой беше първият?
Думите му я върнаха рязко в действителността и въображаемото спокойствие изчезна. Виктория се отдръпна назад, отвори очи и погледна в неразгадаемото лице на Ребърн.
По дяволите, той беше прав. Наистина искаше да му разкаже — най-после да разкаже на някого — но й беше безкрайно трудно да започне. Старото ожесточение и предпазливост я разколебаха и завладяха думите й, преди да е успяла да го предотврати.
— Първият ли, ваша светлост? Колко деликатно се изразявате. Как мислите, колко любовници съм имала?
— Е, добре, милейди, ще попитам другояче: кой е бил преди мен? — Подигравката в гласа му беше недвусмислена. Нарече я с титлата й, за да я подразни и да я подиграе за церемониалното обръщение.
— Това няма значение. — Не, няма да му кажа, реши незабавно тя. Може би някой ден щеше да се разкрие пред някого, но не и пред този студен херцог, когото едва познаваше.
— Щом няма значение, значи спокойно можете да ми разкажете. — Гласът му стана по-дълбок и по-мек и тя откри в очите му нежност и съчувствие. — Аз няма да ви издам, Виктория. Можете да ми имате доверие.
Тя отвори уста и отново я затвори, защото бе проумяла, че наистина му има доверие, колкото и странно да изглеждаше това. Въздъхна и заговори:
— Името му беше Уолтър. Най-големият син на граф, който живееше в съседство. Бяхме много влюбени — или поне така си мислехме — усмихна се тъжно и поклати глава. — С поглед назад го виждам по-скоро като егоистично заслепление.
Ребърн плъзна показалец по носа й и спря за малко на върха.
— Обичали сте онова, което сте изпитвали, когато той ви е гледал, когато ви е докосвал, когато е шепнел в ухото ви…
В очите на Виктория светна разкаяние.
— Нима всички младежки страсти не са еднакви? Обичах го, доколкото бях способна на любов. Поне така предполагам, но се боя, че не изпитвах истинска любов. Той беше на двадесет години, аз на седемнадесет. И макар че родителите ни изразиха съмнение в целесъобразността от годеж в толкова ранна възраст, ние се сгодихме. И след годежа… сватбата беше само след два месеца… може би знаете, че когато има обявен годеж, родителите се правят на слепи… Съвсем естествено станахме любовна двойка. Срещахме се в градината, в задни стаи, веднъж дори в обора. После — оставаха само две седмици до сватбата — Уолтър отиде в едно от именията, които принадлежаха на семейството му…
— И се влюби в друга жена?
Виктория поклати глава.
— Де да беше толкова романтично… на връщане настинал и много бързо от настинката се разви белодробно възпаление. Годеникът ми почина ден преди венчавката. — Тя въздъхна тихо. — Това беше краят на живота ми. Сега сигурно ще ми кажете, че съм се погребала жива заради нещо толкова… банално, нали? Поне да беше станала трагична ловна злополука или корабът му да бе потънал далеч в открито море… не, моето щастие бе отнесено от една най-обикновена настинка.
— Не ме убеждавайте, че не сте се възстановили от загубата.
Виктория си представи някогашното младо момиче и се усмихна.
— Тогава бях убедена, че няма да оживея. Но макар че сърцето ми беше разбито — доколкото може да е разбито едно егоистично сърце — неизличимото последствие от връзката ми с Уолтър беше ужасният факт, че съм паднала жена. — Тя го погледна право в очите. — Един месец след смъртта му преживях спонтанен аборт. Никой не разбра.
— И оттогава…
— Маскарадът, както го наричате. Моята броня. Да. Не се появих в обществото, докато не навърших деветнадесет години. След това продължих да нося траур. Тъгувах за Уолтър, но още повече тъгувах за самата себе си — макар да не си го признавах. Бях млада и изпълнена със сили. Още през следващия сезон можех да се смея и да танцувам, но бях пропиляла единствения си шанс за женитба, защото имах тайна: вече не бях девица. Утешавах се, като си повтарях, че съм вдовица на Уолтър и заедно със съпруга си съм погребала и любовта. Ала истината беше много по-грозна. Мъжете вече не ме искаха, а когато все пак се появяваше някой, аз нямах смелост да му призная грешката си, защото рискувах да се разчуе. Така се превърнах в стара мома. — Тя вдигна рамене. — В моята история няма нищо особено, нищо блестящо. Повечето детайли са глупави и жалки, но аз съм ги приела. Това е част от мен.
Ребърн очерта контура на брадичката й и тя потрепери от допира на коравия му пръст.
— Той… липсва ли ви? — Гласът му звучеше странно. Какво имаше в него — съжаление или дори болка? Виктория наклони глава и го погледна.