— Уолтър ли? Велики боже, не. Съжалявам, че животът му свърши толкова рано. Но що се отнася до мен? — Тя се засмя безрадостно. — Той беше добро момче и сигурно щеше да стане добър мъж, но ние и двамата бяхме твърде… повърхностни, за да изпитваме дълбоки чувства един към друг. Следователно ми е невъзможно да тъгувам за него до края на дните си. Той принадлежи към друг живот. Към моя изгубен живот. Оттогава съм взела много решения. Онова, което се случи с него, беше твърде отдавна, за да съжалявам.
— А какво е сега? — попита шепнешком Ребърн. — Ще съжалявате ли за това решение? — Ръката му се плъзна по копринената рокля и обхвана гърдата й. Виктория спря да диша.
— Попитайте ме след петнадесет години.
Байрън впи устни в нейните и разговорът приключи. Когато най-сетне се отделиха един от друг, той взе ръката й, стисна я и се надигна с неразгадаем израз в очите.
— Ще се видим довечера.
И я остави сама.
Големият часовник, който се намираше незнайно къде, отново удари девет и Фейн поведе Виктория по безкрайните коридори. Стъпките им отекваха оглушително. Този път обаче вървяха нагоре, не надолу. Помещенията, които прекосяваха, и изглеждаха смътно познати — като от сън или от друг живот. Ала едва когато застана пред вратата в горния край на извитата стълба, подозрението се превърна в увереност.
Стаята в кулата.
Виктория се бореше с различни чувства: разочарование, примирение, радостна възбуда. След случилото се днес следобед в стаята с Еднорога, тя очакваше тази вечер да донесе някакъв обрат. Не знаеше дали да се радва или да се разсърди, че такъв явно не се очакваше.
Фейн отвори вратата и оповести името й с такава тържественост, сякаш щеше да влезе в голям салон. Ребърн седеше зад ниска масичка, поставена пред малката печка, и с един-единствен жест отпрати слугата и покани Виктория.
В средата на масата беше поставен многораменен свещник и запалените свещи потапяха помещението в мека светлина, която красиво омекотяваше коравите черти на домакина. Той се облегна назад и я погледна с очакване. Разкопчаната жилетка се отвори. Жакетът лежеше на пода до дивана. Беше навил ръкавите на ризата, яката му бе отворена. Изглеждаше колкото ленив, толкова и напрегнат и излъчваше жадна чувственост, която в миг преодоля разстоянието помежду им и буквално помилва кожата й.
Виктория се приближи бавно към него с чувството, че пропада все по-дълбоко в някаква ориенталска фантазия. Стаята изглеждаше още по-красива и екзотична, отколкото предишната нощ, сякаш произлизаше от трескавите фантазии на илюстратор, опиянен от приказките на Хиляда и една нощ. Снощи, под светлината на единствената свещ, помещението я бе поразило с екстравагантността на Изтока, но сега червеното, синьото, зеленото и златното изпъкваха още по-ярко. От безбройните възглавници, натрупани по пода, килимите и трите дивана нямаше два с еднаква шарка.
— Елате при мен — заповяда Ребърн, протегна дългите си крака и вдигна глава към нея. — Но първо свалете този инструмент за мъчение. — Размаха ръка в посока към кринолина й и продължи: — Боя се, че с него няма да можете да се нахраните като ориенталка.
— Сигурна съм, че ще се справя — отговори сковано Виктория и се опита да пренебрегне смесицата от радостно очакване и страх, която изпълваше сърцето й. Дали той щеше да оцени по някакъв начин доверието, с което го бе дарила днес? Неизвестно. Намести няколко възглавници от другата страна на масата, застана в подходяща позиция и седна предпазливо. После грижливо подреди полите си.
— Нима ще ми окажете честта да ме обслужвате лично, вместо да ме изложите на съмнителната чест да бъда обслужвана от отличния ви персонал?
Устните на Ребърн потрепнаха, но той реагира хладно.
— Вярно е, моят персонал не се държи, както трябва, но това е по моя вина… и по вина на ужасния ми правуйчо. Две десетилетия старческо оглупяване не създават отлична прислуга. Оставил ми е двайсетина души, а аз се нуждая най-малко от трийсет, за да поддържам къщата.
Явно смятайки темата за приключена, той отхлупи едно от блюдата: студен език, блед разварен зеленчук и нещо като картофи, сиви и неапетитни. Миризмата, която достигна до нея, беше горе-долу приятна, макар и не изкусителна.
Прозаичният вид на храната и разговорът им не си пасваха с разкошната обстановка и еротичното напрежение, надвиснало във въздуха. Въпреки това Виктория се почувства странно успокоена.
— Значи ли това, че откакто сте дук Ребърн, не сте предприели нищо в тази посока?
Байрън вдигна рамене и отвори още три блюда.
— През по-голямата част от времето съм зает с къщата на вдовиците и с опити отново да превърна Ребърн в доходоносно имение. — Сложи в чинията и по малко от всичко и се постара да обясни лошия вид на храната — Моята собствена готвачка се върна в Есекс, за да се грижи за болната си майка. Икономът ми се ожени, а останалите от лондонския ми персонал бяха уволнени.