Тонът му не я окуражи да продължи с въпросите.
Виктория си взе малко зеленчуци, за да преодолее неловката тишина, и затърси нова тема, за да не замре разговорът. После обаче си каза, че това не е нейна работа — в крайна сметка домакинът беше длъжен да поддържа разговор и да избягва неловки теми, следователно тя нямаше защо да страда от угризения на съвестта. В същото време съзнаваше, че не й е все едно. Затова реши да спаси разговора с цялото очарование, на което беше способна.
— Вероятно няма да е трудно да извлечете печалба от толкова голямо имение.
Ребърн поклати глава, но напрежението изчезна от лицето му и Виктория усети как мускулите й се отпуснаха. Странно, досега не беше забелязала колко е напрегната.
— За два парцела дори не можах да намеря арендатори, за повечето от останалите трябваше да намаля арендата. С вълна вече не се печелят пари. Да не говорим, че стадата на Ребърн са в ужасно състояние. Поръчах мериносови овце от Испания, за да поправя местната порода, както и ирландски овце за стадата с къс косъм, но ще минат години, докато подобрението започне да дава резултат. — Лицето му потъмня. — Дотогава Стоунсуол и Уедърли ще опустеят, защото всички тъкачи ще отидат във фабриките на Лийдс. Повечето тъкачески фамилии вече се преместиха… или работят в селското стопанство.
Виктория разбра, че той беше много загрижен — не само за парите и собствеността си, но и за селяните. В загрижеността му имаше нещо средновековно, нещо феодално, но и много рицарско, и това я трогна.
— О… — пошепна тя, посегна отново към зеленчуците и когато те се разпаднаха, неволно направи гримаса.
Ребърн вдигна вежди.
— Виждам, че още не сте свикнали с йоркширската кухня.
Виктория се усмихна с разбиране.
— Не — призна тя и си припомни с копнеж френския главен готвач в Ръшуорт.
Ръшуорт. Студената, грижливо поддържана фасада от пясъчник й изглеждаше като далечен сън. Херцогът беше много по-реален. Той въртеше вилицата между пръстите си и я наблюдаваше с полузатворени очи. На устните му играеше усмивка и тя се питаше за какво ли си мисли. По гърба й потекоха топли вадички и тя разбра, че това не беше толкова важно. Единствено важно беше, че тази нощ отново щяха да се любят, без страх и чувство за вина, а след още пет нощи щяха да се разделят завинаги. И тя трябваше да забрави какво му е доверявала в моменти на слабост. Една седмица, изпълнена с плътски радости, накрая възнаграждение и обратно в обществото, сякаш никога не е отсъствала. Искаше да се утеши с тази мисъл, но вместо това в стомаха й заседна ледена буца, която прогони дори горещината на Ребърн.
Виктория се отърси от мрачните мисли и продължи да яде, като отпиваше по глътка вино, за да преглъща лошия вкус на зеленчуците.
— Затова пък избата с вината е превъзходна — отбеляза тя в стремежа си да поддържа лек, неангажиращ разговор, макар че на душата й ставаше все по-тежко.
Ребърн очевидно не забелязваше неловкостта й. Усмихна се и вдигна чашата си към пламъка на свещта.
— Надявам се. Виното е единственото, което помолих да ми изпратят от Лондон. Мина цял месец, докато се утаи и отново стана годно за пиене.
Виктория подхвана с благодарност новата тема и заговори за сортовете грозде и начина на транспортиране. Продължиха да говорят за грозде и вино, докато вечерята почти приключи. Намерението й беше да отклонява вниманието на Ребърн от опасни теми, но когато остави вилицата си, разбра, че се е провалила. Мъжът, който седеше така небрежно срещу нея, я тревожеше и тя не знаеше защо — което беше още по-тревожно. Опитваше се да си внуши, че е заради силното му мъжествено присъствие или заради претрупаната с лъскави вещи стая. А може би и заради онова, което му беше признала… Не, това не беше цялата истина.
— Насищащо, но не и радост за небцето — отбеляза тя и сгъна грижливо салфетката си. Ребърн се усмихна тайнствено.
— Има още нещо. — Събра чиниите и таблите и ги остави настрана. После измъкна от тъмния ъгъл до печката последното ястие заедно с чисти чинии и прибори. Постави платото в средата на масата и вдигна капака с величествен жест.
— Сладкиш? — промълви изненадано Виктория и огледа внимателно плодовете, поръсени с трохи от тесто.
— Най-добрият прасковен сладкиш с трохи от тесто северно от Манчестър — обяви тържествено Ребърн. — Бих казал, че е единственото, което готвачката наистина умее.