Той сложи в чинията й голямо парче и Виктория го погледна със съмнение. Очевидно развеселен от израза на лицето й, той забучи вилицата в своето парче.
— Опитайте — подразни я и поднесе една праскова към устата й.
Виктория се поколеба за миг. Отново я обзе странното напрежение, което и имаше, и нямаше общо с тръпнещата горещина в областта на корема, причинена от погледа му. Ребърн се засмя и тя прие предизвикателството, като отвори уста.
По езика й потече канелен сироп, а когато захапа прасковата, усети сладкия й сок.
— О… — промърмори тя, докато дъвчеше. — Прекрасен е.
Сладкият вкус беше невероятно изкушаващ. Посегна към собствената си вилица, но Ребърн я хвана за китката.
— Не — каза тихо. — Аз ще го направя.
Погледът му се замъгли. Поднесе парче сладкиш към устата си и го взе бавно между зъбите по начин, от който дъхът й спря и който я накара да се изчерви като младо момиче. Като видя реакцията й, той се засмя доволно.
Това възбуди честолюбието й, прогони неловкостта и я изкуши да надмине неговото представление. Когато й подаде следващото парче сладкиш, тя го пое съвсем бавно между устните си и облиза сладко парчето праскова, преди да го захапе. Лицето на Ребърн се напрегна, а когато тя облиза трохичките в ъгъла на устата си, погледът му светна жадно. Пръстите му се сключиха около китката й. Стана й още по-топло и усети с нарастваща сила мазолите по дланта му, стягащия корсет и финия лен на бельото си.
— Ако продължавате така, сигурно няма да доядем прекрасния сладкиш на мисис Макдъглас — предупреди я той с подсъзнателна интензивност, който изобличи в лъжа небрежния му тон.
— Кой казва, че това е много лошо? — Гласът й се препъна веднъж дваж и прозвуча в собствените й уши висок и разтегнат.
— Аз със сигурност не.
Странното чувство се върна с пълна сила. В безпокойството се примеси нещо, което се усещаше почти като болка. Тя се отдръпна импулсивно и поднесе ръката на Ребърн към устата си. Задържа я там дълго, опряла върховете на пръстите му в устните си, сякаш вдишваше есенцията му, за да я екстрахира и разложи на съставните й части и най-после да открие какво в него беше толкова обезпокояващо. Притисна устни в дланта му, плъзна език по грапавата повърхност, отбеляза всяка гънка и всяка резка по кожата му и се наслади на острото му, накъсано дишане.
Безсмислено търсене. Това не беше нищо повече от плът безкрайно възбуждаща в безкомпромисната си твърдост, но отговорът, който й беше необходим, не беше там. Когато го пусна, той стисна ръката си в юмрук, сякаш искаше да съхрани целувката й.
— Врачките твърдят, че могат да разчитат бъдещето по линиите и гънките на дланта. — Виктория разтърси глава и направи опит да се усмихне. — Аз не разчетох нищо, освен че не носите толкова често ръкавици, както правят повечето джентълмени.
От другата страна на масата Ребърн се усмихна колкото развеселено, толкова и тъжно.
— Какво ли има за разчитане? Моята съдба остава скрита за подобни съмнителни науки. Учените казват, че си я нося в кръвта, а там никой не може да чете.
— Тайна след тайна. Като онези руски кукли, пъхнати една в друга. Сигурна съм, че дори мисис Пибоди има своите тъмни тайни, които остават скрити за нас.
Ребърн се намръщи леко.
— Браво на вас. Съумяхте да ме накажете за надменността.
— Което вероятно трябва да ми напомни, че моята не е на мястото си тук. — Виктория стана рязко и му обърна гръб. Чувстваше се зле и не искаше той да го забележи. Беше се осмелила да вярва, че тя и историята на живота й имат някакво значение за него. Ала откакто видя усмивката му, знаеше, че само си е въобразявала.
Тя отиде до един от прозорците, които гледаха навън, далече от колоните и балконите на Ребърн Корт. През собственото си отражение можа да различи скалистия склон и бялата ивица на входната алея, която се изкачваше към къщата откъм шосето. Луната светеше през перестите облаци и превръщаше парцалите на мъглата в непроницаема дантела. Местността изглеждаше пуста, невероятно мирна. Отдавна вече не беше толкова заплашителна, колкото изглеждаше по време на бурята. Ала интуицията я предупреждаваше, че предишната нощ, когато лудостта я носеше на крилете си, е била много по-сигурна, защото е приписала всичко на вятъра и дъжда.
Виктория се обърна отново към Ребърн. Той я наблюдаваше с неразгадаемо изражение над трепкащата светлина на свещите. Облегнат удобно на възглавниците, единият крак вдигнат към гърдите, другият опънат, а под опънатата на гърдите риза личаха силните мускули. Ако не беше видяла човешкия блясък зад високомерната маска, нямаше да издържи на ледения студ, който я заля. Но там имаше нещо — Тъга? Горчивина? Презрение към себе си? — и то разтвори студа в нищото.