Виктория пое шумно дъх и потисна треперенето си.
— Двама страхливи стари зайци, това сме ние, нали?
Ребърн стисна устни и поклати глава. Ала само след миг размисли и вдигна рамене.
— Възможно е. Винаги ли сте толкова пряма, скъпа? — Тонът му беше шеговит, но в дълбочините прозвънваше гняв. — Както изглежда, когато сте наблизо, не оставяте ненакърнени дори най-интимните, най-скъпите ми илюзии.
Виктория опъна устни в нещо като усмивка.
— Аз предпочитам да си отправям самообвинения, вместо да се самосъжалявам. Боя се, че съм склонна да се отнасям по същия начин и към другите. Снизходителността ми стана чужда… ако изобщо някога съм я притежавала.
— А прошката? — Изведнъж в погледа на Ребърн светна острота.
Виктория се постара да я пренебрегне.
— Нямам какво да прощавам. Ако кървя, то е, защото съм се порязала. — Погледна го право в очите и заключи: — Не се порязвам два пъти.
— Сигурно — промърмори той и лицето му омекна. — Сигурно не.
Надигна се, заобиколи масата и спря пред нея. Виктория изправи гръб и вдигна глава, за да го погледне в очите. Линиите на челото и гънките по бузите бяха засенчени и го правеха да изглежда по-възрастен. По-възрастен и по-тъжен. Както шокирано установи, една част от тъгата му беше свързана с нея.
Той го разбра заедно с нея. Да бъде отпращана и манипулирана, да гледат на нея като даденост, да и се възхищават и да я желаят — тя беше свикнала с всичко това, с безличните реакции на начина, по който се представяше пред света. Ала в погледа на Ребърн нямаше нищо безлично. Той проникваше в нея, в най-тайните кътчета на сърцето й и онова, което виждаше там, го вълнуваше и трогваше. Това беше най-лошото. Виктория никога не се беше чувствала толкова гола и не искаше никога вече да се чувства така — най-вече пред надменния херцог Ребърн.
Той посегна към нея, хвана я за лакътя, но тя се отдръпна и извърна глава.
— Не искам ничие съжаление — изсъска вбесено. — И най-вече вашето.
Той сложи ръка на талията й и я притегли към себе си. За да се освободи, трябваше да се бори с него. Не го направи, защото той улови с другата ръка брадичката й и вдигна главата й, за да го погледне. Лицето му изразяваше такава сила, че тя усети болка и съпротивата й угасна. Ако в очите му имаше дори полъх от подигравка, укор или снизходителност, щеше да се изсмее студено и да му обърне гръб. Но там се четеше само тихата тъга, на която нямаше какво да противопостави. Усещаше го с всяка фибра на тялото си. Присъствието му я опияняваше и я правеше слаба и безволна.
— Погледнете ме и ми кажете, че нямате нужда никой да ви съжалява — изрече твърдо той. — Аз не ви съжалявам. Твърде високо ви ценя, за да ви предлагам съжаление. Но доброжелателност, приветливост, привързаност — кажете ми, че не се нуждаете от тях.
— Не мога — пошепна Виктория. Защо не можеше да лъже този мъж, както лъжеше всички други? Защо не можеше просто да му обърне гръб? Вероятно защото днес следобед беше видяла в недостроената къща твърде много от него. Но каквото и да беше, тя нямаше сили да се откъсне от него. — Не разбирам какво става.
Крива, болезнена усмивка пробяга по лицето му.
— Небето да ни пази от заслужената награда.
Той сведе глава и Виктория се извърна, защото знаеше какво ще последва.
— Целуни ме, по дяволите — изрева той и я стисна здраво.
Виктория отново направи опит да се откъсне от него. Имаше чувството, че някой е разголил мозъка й и е подкопал стените, докато тя е охранявала портите. Не можеше да понесе той да я докосва, не и докато всичко се въртеше около нея.
— Дайте ми една минута… или половин минута! — изплака тя. Малко време, за да запуши дупките в отбранителната линия и да събере защитните си сили. Ала когато устните им се срещнаха, молбата й заглъхна. Целувката на Ребърн й отне дъха и съпротивата й се стопи. Тъмната горещина във вътрешността й потече като разтопено сребро, опърли всеки нерв и разтвори всяка кост. Цялото й същество се устреми към него в чисто блаженство. Езикът му помилва зъбите й и тя се отвори, за да го приеме. Беше готова за него.
Милувките на устата му и ръцете й, вкопчени в жилетката му, бяха в такт с биенето на сърцето й. Тя се опита да се отдаде на желанието и да забрави всичко друго, но всяка ласка я задържаше в настоящето — и в съзнанието, че мъжът, който я държи в обятията си, не е кой да е, а Ребърн. Тъмният, опасен Ребърн. Целувките, ласките, желанието му — всичко я водеше към еуфория. Но още докато се наслаждаваше на вкуса му и го запечатваше в спомените си, към тази еуфория се примеси горчивина, дори отчаяние. И мъчителна празнота.