Когато се отделиха един от друг, от гърлото й се изтръгна вик. Полустон, полуплач. За момент остана неподвижна. Потресът беше толкова силен, че не бе способна да се помръдне. Бореше се с чувствата, които толкова отдавна бе захвърлила на бунището, че почти ги бе забравила. Тихото отчаяние на самотата, превърнала се в навик: с него живееше, с него можеше да се справи. Но не и с много по-личната болка да знае, че тя е тук, а Ребърн е оттатък, от другата страна на моста.
— Никога повече не го правете — пошепна най-сетне тя. Гласът й беше твърд и спокоен. Искаше й се да може да каже същото и за себе си.
— И защо не? — Тонът му беше делови. Изражението на лицето му също.
Виктория стисна устни.
— Защото продадох тялото си, но нищо повече.
— Аз не вземам нищо, което не ми давате доброволно.
Ръцете му се плъзнаха по гърба й и започнаха бързо да разкопчават копчетата на роклята. Той мушна ръце под меката материя, дръпна два пъти и свали първата фуста. Само след миг кринолинът се свлече в краката й.
— Непременно ли трябва да свалите първо него? — попита тя и напразно се постара да придаде на гласа си лекотата, която изпитваше само до преди две минути.
Ребърн вдигна вежди, но отговори спокойно:
— Да, защото най-много ми пречи. — Ръцете му обхванаха дупето й и той я привлече към себе си, като леко я повдигна. Лицето му остана сериозно и напрегнато и тя разбра, че не е успяла да насочи мислите му в друга посока, все едно с какво се занимаваха ръцете му. Може би трябваше да опита другояче.
— Стъпила съм на кринолина си.
Ребърн не удостои забележката с отговор. Просто я вдигна и я завъртя. Не я пусна веднага на пода, а в продължение на един дълъг миг я задържа притисната до гърдите си, докато претърсваше лицето и с непроницаем поглед. Виктория усети как мускулите на ръцете му се стегнаха. Усети силата, скрита в мъжкото тяло, и огромната енергия, която дебнеше под кожата. И жаждата му да я има. Тази жажда беше скрита в тъмния поглед, в опънатата брадичка, в твърдостта на ерекцията му. Дъхът й се ускори. Отметна глава назад, за да го подкани да я целуне, но той поклати глава и я пусна на пода.
— Скоро.
В тази дума имаше толкова обещания, че я побиха тръпки. Сложил ръка на талията й, той я отведе до масата.
— Седнете.
Виктория се поколеба, после се отпусна на възглавниците. Вместо да седне насреща й, Ребърн нареди няколко възглавници до нея, съблече жилетката и седна. Лицето му беше затворено, очите не издаваха нищо. Но за каквото и да мислеше, Виктория имаше чувството, че разговорът им още не е свършил, и представата, че трябва да го продължи, я изпълваше колкото със страх, толкова и с облекчение. Последното беше крайно обезпокоително.
— Сладкишът ще изстине — промълви тя, когато мълчанието стана непоносимо.
Ребърн сложи капака на платото и го бутна отново в ъгъла до печката. После предпазливо повдигна брадичката й с палец и показалец и тя повярва, че иска отново да я целуне, но той обърна лицето й настрани. След миг усети ръцете му в косите си. Беше тръгнал на лов за фуркети.
Много скоро хлабавият кок на тила й се разпадна и русите къдрици покриха раменете й. Когато Ребърн среса косата й с пръсти и измъкна последния, дълбоко скрит фуркет, тя се разтрепери.
— С този акт прогоних завинаги старата мома и освободих жената — обяви глухо той. Помилва разпуснатата коса и сложи ръка на тила й.
— Аз не съм жена.
— О, да, жена сте. Безогледна при това. Чувствена жена, която е отхвърлила принудите на обикновеното съществуване и посяга към зрелия, сладък плод на живота. — Пръстите му се заровиха в косата й.
— Какви са тези клишета? Мислех си, че това е под достойнството ви. — Виктория вложи в гласа си цялата острота, на която беше способна в този миг.
— Клишетата съществуват, защото точно улучват целта и са полезни. — Той я привлече към себе си. В седнало положение главата й беше много по-ниско от неговата и трябваше да повдигне брадичката й. Задната част на главата й се опря на рамото му и той я обърна леко, за да вижда лицето му.
— Така е много по-добре — установи той след дълъг, критичен оглед. — Може да сте гола, но когато косата ви не е разпусната, имам чувството, че сте стегната в броня и носите черна рокля.
Броня ли? Какво броня? Виктория се чувстваше гола още преди да е свалила една единствена дреха. Достатъчно беше Ребърн да я погледне с жадните си очи, да каже няколко думи… и тя заставаше гола пред него. Но не посмя да му каже какво изпитваше. Би било твърде голямо признание.