Помисли за собствената си слабост: колко силно го заболя да я признае на човека насреща си, на човека, когото смяташе за най-съчувстващия на света — и с колко мъчения и запъване — и бе отблъснат. Тогава той не беше очаквал отблъскване, а сега Виктория го очакваше.
Но той нямаше да я отблъсне.
Улови брадичката й и внимателно я обърна към себе си. Очите й се взираха неотстъпно в някаква точка в средата на гърдите му. Струваше й много сили да вдигне поглед. Личеше й колко се напряга да запази неутралния израз на лицето си, но болката в очите го трогна дълбоко. Внимавай сега, заповяда си той. Ако реагираше на потребностите, а не на думите й, тя щеше да избяга в най-далечния ъгъл на съзнанието си, където не можеше да я достигне.
Повече не можеше да оспорва, че перспективата да я загуби му причинява болка. Затова подбра думите си много внимателно.
— Вие сте достатъчно умна, за да разпознаете грешките, които сте допуснала в миналото. Това е повече, отколкото могат повечето от нас.
Усмивката й беше едва забележима, но напрежението леко се отдръпна от лицето й.
— А вие?
— Аз обичам да се смятам за умен. Макар да знам, че е само измама. Но тя е важна за мен и вярвам в нея. — Време беше да стигне до същността. — Хайде, Цирцея! Не толкова мрачно! При мен вашата история е на сигурно място и аз я определям като нещастна, но не осъдителна. Всички сме глупаци, когато става въпрос за любовта. — Той направи кратка пауза, питайки се как да прогони болката от очите и да заглади гънките на челото й. — И аз ще ви разкажа една история. Някога бях ужасно влюбен в дъщерята на свещеника и се държах като глупак. Всички ми се присмиваха. Бях по-възрастен, отколкото сте били вие, когато сте извършили онази лудост — дори по-стар от годеника ви, трябва да призная, но без никакъв опит. Почти не бях напускал имението на родителите си. На двайсет и две години бях по-скоро момче, отколкото мъж, и едно красиво чернокосо момиче със сладка усмивка ме превърна в глупак, който непрекъснато пишеше любовни писма и пееше сладникави песни.
Най-сетне Виктория се отпусна. На лицето й изгря истинска усмивка.
— Не мога да си го представя.
— Аз също не, но си го спомням много добре. — Той замълча и в спомените му прозвуча друг глас, друг смях, друга въздишка. Шарлът Литлууд беше мила, сладка и искрена, макар и много добре пазена и не твърде умна. Добра партия за момче като него. Но мъжът, какъвто беше сега, би я намерил скучна.
— И какво стана с вашата гарвановочерна муза?
Въпросът го върна рязко в действителността.
— Баща й беше против. Не можеше да си представи, че бъдещият херцог би могъл да има благородни намерения. Уверявам ви, че бях абсолютно искрен. Ако тя беше отговорила на чувствата ми, нищо нямаше да ме спре да се оженя за нея. — Усмихна се горчиво. — Но тя не отговори. Щях да се задоволя и с усмивката й, но тя не ме дари дори с усмивка. Страхуваше се от мен и не можеше да ме обича. Сгоди се за друг мъж, а аз си потърсих развлечения в Лондон.
Всичко това беше вярно. Не й каза само, че Шарлът се колебаеше и началната й резервираност отстъпи място на известно любопитство. Тя беше открита и готова да му позволи да я убеди, но той нямаше смелост да й се обясни.
О, не, помисли си той, когато образът на Шарлът бе затъмнен от друг, много по-стар спомен. Веднъж вече бе направил тази грешка, десет години преди да срещне чернооката свещеническа дъщеря. Веднъж беше повече от достатъчно. Можеше да живее със знанието, че тя е престанала да се интересува от него, защото друг обожател е спечелил ръката й и я отвел пред олтара. Ако този обожател не беше мъж, който го бе унижил. Уил Уайтфорд бе влязъл в изисканото общество на Меритън Шайър с университетска диплома и очарователно държание и веднага замая главите на всички провинциални момичета. Двама крадци: единият засегна гордостта му, другият му открадна момичето — това беше твърде много. Байрън избяга в Лондон и никога не се обърна назад, с изключение на миговете, когато се напиваше до безсъзнание. След дълго мълчание Виктория пое дълбоко въздух.
— Благодаря ви, че ми разказахте нещо за миналото си. Върнахте ми част от себе си. — Тя въздъхна. — Вероятно съм глупачка. Предполагам, че не мога другояче, затова ще ви повярвам като глупачка. Надявам се, че няма да ме лъжете заради това и няма да се отвратите от мен.
Байрън се усмихна зарадвано. Жената до него беше прогонила призраците на миналото.
— Важното е да ми вярвате, все едно като каква. — Отново повдигна с пръст брадичката й и този път я целуна с много нежност.