— Не ме оставяй сама.
— Разбира се, че няма — обеща той, заровил лице в ухаещата на лавандула и канела руса коса. — Не сега, не и до края на нощта.
Никога.
Той се опита да се пребори с тази дума, все едно откъде беше дошла. Не я искаше. Сигурно беше изскочила от онова ъгълче на сърцето му, което пазеше момчешките мечти. Ъгълче, изпълнено с романтика и жажда за любов, което отдавна би трябвало да е унищожено. Това беше най-голямата му грешка: неспособността да заличи последните мечти на младостта си. Той вече не беше момче, а Виктория не беше нова Шарлът. Ала когато най-сетне се отдели от нея, ужасният вкус на тъгата се надигна като жлъчка в гърлото му.
Виктория се събуди в мрака, защото нещо се бе раздвижило до нея. Повярва, че е чула глас — една дума, кратък вик, но сетивата й бяха замъглени от съня и не разбра нищо.
— Ребърн? — попита уплашено.
— Кой друг? — отвърна веднага той и в гласа му звънна веселие. Тя усети топлия му дъх на бузата си, ръката му помилва лицето й и приглади назад нападалите коси.
— Не знаех дали сте будна… Може би искате да си отидете в стаята?
— Не сега. Не и докато е още нощ.
Естествено, помисли си Виктория. На сутринта стаята в кулата щеше да бъде огряна от слънчева светлина, а Ребърн щеше да избяга в тъмните дълбини на къщата. Защо, за бога? Какво не беше наред с този човек?
Той явно предусети въпроса й, защото веднага легна върху нея, за да отклони вниманието й.
— До разсъмване ми принадлежите.
Тя понечи да отговори нещо, но той й попречи с целувка. Очевидно нямаше смисъл да го пита. Трябваше да се задоволи с плътската наслада. Той беше готов да й я даде. Двамата бяха сключили договор и само това имаше значение.
Когато Байрън отвори очи, помещението беше изпълнено със сивата светлина на утринния здрач. В съня си Виктория се бе обърнала настрана и бе взела със себе си завивката, така че той лежеше разголен на студения въздух. Изобщо не се беше притеснил, че няма да се събуди навреме. След страшното преживяване в ранните му момчешки години се будеше при първите признаци на светлината и бягаше, преди да му е причинила страдание. Ако болката не беше достатъчна да не му позволи да забрави, споменът за реакцията на Уил го тласкаше към тъмнината.
Той стана предпазливо, за да не събуди Виктория, и се облече безшумно. Нямам причини да се крия, каза си подигравателно той. Това е моята къща. Моята седмица. Можеше да влиза и излиза, когато си иска. Да се отнася с Виктория, както си иска. Въпреки това се чувстваше като престъпник по време на бягство, докато трупаше мръсните съдове върху голямата табла. Даже спря колебливо пред вратата и хвърли поглед към нищо неподозиращата жена, която се беше сгушила във възглавниците. Светлорусата коса беше разпиляна около главата й и образуваше венец от лъчи, едната ръка беше протегната почти умолително към него. С бледите, типично английски черти и очарователното влажно петно на едната буза тя изглеждаше абсолютно не на мястото си в безвкусния екзотичен будоар на прачичо му. На лицето му изгря усмивка. Виктория спеше дълбоко и не усещаше нищо. Искаше му се да остане и да наблюдава събуждането й, да следи израза на лицето. Как ли щеше да реагира, ако го видеше до леглото си?
Не, това беше невъзможно. Можеше да я събуди и да се сбогува с нея, но това неизбежно щеше да предизвика въпрос, на който той не можеше да отговори. Очакваше го поредният мрачен ден. Обикновено прекарваше първия час с тежести и упражнения в гимнастическата зала. След това идваше ред на делата му. Покупки, продажби, счетоводство и така без край.
Байрън разтърси глава и излезе в коридора. Чувството за вина го следваше по петите чак до гимнастическата зала.
10
Виктория се събуди, окъпана в слънчевата светлина, която падаше през прозорците на стаята в кулата. Събуди се сама и трябваше да се пребори с разочарованието, макар да не беше очаквала нещо друго.
Разтрепери се, неспособна да се отърси от неясната неловкост, която я измъчваше от предишната вечер. Не разбираше защо се чувства толкова объркана. В крайна сметка нямаше нищо по-просто от връзката между Ребърн и нея. Тя беше фиксирана черно на бяло в договора, скрит в чекмеджето на нощното й шкафче. Услуга срещу заплащане, нищо повече, нищо по-малко. Трябваше да си го избие от главата.
Протегна се бавно, защото крайниците й тежаха и я боляха. После седна и затърси дрехите си между измачканите възглавници, килимите и завивките. Всички дрехи на Ребърн бяха изчезнали. Това не я изненада особено. Обу чорапите си, нахлузи долната риза и се зае с ужасния корсет. Успя да се справи с телените копчета без чужда помощ, но не беше в състояние да завърже шнуровете и погледна безпомощно дивана, на който беше просната лавандуловата й рокля, също доста измачкана. Нямаше да успее да се пъхне в нея с незавързан корсет, камо ли пък да закопчее копчетата на гърба. Помисли си дали да не се промъкне по бельо до стаята си в къщата имаше твърде малко слуги и вероятно никой нямаше да я види, но не беше сигурна дали ще намери пътя и представата да тича полуоблечена по коридорите на Ребърн я разколеба.