Въпросът се разреши с отварянето на вратата.
— О! — извика Ани и примигна срещу слънчевата светлина.
— Не знаех, че вече сте будна. Трябваше да дойда по-рано, извинявайте…
— Виждам, че носите закуска. Само това има значение — прекъсна я Виктория в опит да я успокои и посочи таблата.
Ани зяпна таблата, сякаш я виждаше за първи път.
— Да, донесох ви закуска.
— Точно така. — Остатъците от снощната вечеря бяха изчезнали. Нямаше го и сладкишът, но споменът за преживяното я разтрепери. Напрегна се, за да придаде на гласа си хладен, прагматичен тон. — Моля ви, Ани, донесете ми таблата.
Прислужницата се подчини. Поднесе й закуската и веднага се оттегли до вратата. Виктория вдигна капака — препечени филийки, яйца и наденички. Точно както беше очаквала. Веднага започна да яде. Отпи глътка хладък чай и хвърли бърз поглед към момичето до вратата. Като имаше предвид крехката му възраст, беше учудващо, че Ани не реагира по никакъв начин на нощните и приключения с дук Ребърн. Ала веднага си спомни някои намеци за разпътния живот на прачичо му, предишния херцог, и се поправи. Може би Ани беше свикнала с подобни истории.
— Отдавна ли работите тук, Ани? — попита любезно тя.
— Да, милейди, през целия си живот. Тук съм родена. Мама е била прислужница в къщата. — Обичайното напрежение на Ани като че ли се поразсея малко. Може би трябва да говоря с нея само за най-простички неща, каза си Виктория.
— Тук сте родена? Тук, в къщата? — попита с интерес тя.
— Да — кимна Ани. — Мама починала при раждането ми и някак си се отгледах сама. Макар че винаги имаше някой, който ми помагаше.
Виктория остана много учудена. Обикновено господарите не държаха в домакинствата си омъжени прислужници, камо ли пък бременни.
— Що за човек беше старият дук?
За нейна изненада Ани се изчерви.
— Ами, никой от нас не го виждаше често. Така беше от детските ми години. Негова светлост седеше по цял ден в стаята си, Грегъри или Стивън стояха на пост пред вратата и изпълняваха желанията му. Мисис Пибоди лично му сервираше яденето на табла. Това беше всичко. — Момичето кимна с отсъстващ вид. — Когато умря, си помислих, че съм го виждала толкова пъти, на колкото съм години…
Ани млъкна и сведе глава. Виктория се замисли. Образът на лудия, похотлив старик, който си беше създала, нямаше нищо общо с думите на момичето. Дали всички херцози Ребърн са били жертви на такива лекомислени присъди или само последните двама? Прачичото: луд, но милостив. Племенникът: прави се на негодник, но в действителност… какво? Виктория трябваше да признае, че все още не знаеше.
Запита се дали сегашният дук прилича по нещо на стария. Необикновени мъже с мрачна слава, живеещи в обраслите с мъх остатъци на грамадна господарска къща… Дали след тридесет години следващият дук щеше да поеме наследството на двамата луди? А в какво се състоеше това наследство? Виктория поклати глава, неспособна да си го представи. Сегашният, нейният Ребърн, беше излязъл от сянката на своя предшественик и строеше своя къща, пълна противоположност на стария господарски дом.
Нейният Ребърн. Как това местоимение се бе промъкнало в мислите й и какво означаваше то? Тя смръщи чело и се зае с яйцата си. Само, че това е дук Ребърн, когото познавам, реши накрая. Не би трябвало да бъде нещо повече. Въпреки това остана странно недоволна от отговора.
Замислено посегна към филийката, намазана дебело с масло.
Виктория вървеше през градината и въпреки необичайната обстановка се чувстваше бодра и свежа. Всъщност това парче земя изобщо не беше градина. Бъркотията от високо израсли живи плетове и покрити с мъхове и бурени алеи нямаше нищо общо с грижливо поддържаните паркове на провинциалните благородници.
Когато се качи в стаята с еднорога, тя завари истинска гореща баня. Ани отнесе дрехите й за пране и й приготви чисти. Когато излезе от ваната, пред печката я чакаше свежо бельо, между него и собствените й черни чорапи, както беше обещал Ребърн. Лавандуловосинята рокля беше изчеткана и изгладена.
Градината може би не беше красива, но денят беше чудесен. Рано сутринта бе валяло, но слънцето вече беше прогонило и последните облаци и небето сияеше с ярката синева на ранната есен. В короните на дърветата пееха птици, в храстите се криеха малки животни.