Наистина се чувстваше освежена, но не съвсем. Беше някак… самотна. Сигурно причината за странното й настроение беше градината. Неволно я оприличи на симфония, изпълнявана от разстроени инструменти. Добре замислена, но занемарена, красива, но подивяла. Докато бродеше между живите плетове и розовите храсти, мислите й отново и отново се връщаха към господарската къща и мъжа, който живееше в нея.
Тези мигове й принадлежаха. Откраднати минути от седмица, която принадлежеше на него. Защо, защо не можеше да забрави херцога и тъмната му тайна? Опита се да се съсредоточи върху топлото слънце в гърба си, в шумолящите сухи листа в краката си. Ала мислите й постоянно се връщаха към Ребърн, който се криеше в някакво мрачно помещение във вътрешността на къщата и не смееше да се покаже под слънчевата светлина.
Виктория се мушна между две подивели тиси — и спря като закована. Вместо да се озове пред следващия храсталак, тя видя малка, грижливо поддържана полянка, на която се пресичаха три настлани с чакъл алеи. Живият плет беше ниско подрязан, цветните лехи вече покрити с клонки и шума за зимуване.
Колкото и изненадваща да беше гледката, не тя я накара да спре. В средата на полянката, на красиво изработена каменна пейка, седеше икономката мисис Пибоди. До нея имаше табла с чайни прибори.
Като я видя, мисис Пибоди остави чашката си в чинийката и се надигна така бързо, че чаят пръсна и остави кафяво петно на практичната й сива рокля.
— Милейди! — извика тя и по широкото й лице се разля уплаха. После изохка тихо, защото чаят бе опарил пръстите й.
— Моля да ме извините, мисис Пибоди — побърза да я успокои Виктория, скривайки умело собственото си смайване. — Не исках да ви попреча. Денят е толкова хубав, че не издържах и реших да се поразходя в градината. Не очаквах… — Тя замлъкна, защото й се стори странно да се извинява на лице от прислугата, че е излязла на разходка в градината на домакина си.
— Разбира се, че не ми пречите, мила моя. — Мисис Пибоди размаха кърпичката, с която бе попила петното от роклята си. Пищната й гръд се вълнуваше. — Работата е там, че тук съм винаги сама и не очаквам да видя някого. Никой не харесва градината. А негова светлост, боя се… Ами, негова светлост не излиза често навън — също като прачичо му. Сигурно им е в кръвта… — Тя се отпусна тежко на пейката.
Като чу сравнението, което самата тя бе направила сутринта, Виктория се учуди безкрайно, ала си замълча и остави старата жена да продължи.
— Какъв позор, че най-благородните семейства на Англия страдат така. — Мисис Пибоди поклати глава.
— Да страдат? — повтори Виктория. Спомни си за слуховете, че Ребърнови имали болна кръв — самият Ребърн снощи бе намекнал нещо подобно. Най-сетне нещо по-ясно: болест, съвсем реална, не въображаема.
Икономката я погледна пронизващо.
— Вижте, милейди, аз работя за семейство Ребърн и им служа вярно много преди вие да сте били родена. Ако негова светлост реши да ви се довери, със сигурност ще го направи. Няма кой да ви го обясни по-добре от него. Много други се опитват, но не става. Що се отнася до мен, моите устни са запечатани.
— Разбирам — промърмори разочаровано Виктория. Единствената тема, която я интересуваше, явно беше единствената, по която икономката не желаеше да говори.
Мисис Пибоди очевидно не забеляза разочарованието й.
— Седнете, милейди — покани я тя и посочи пейката насреща. — Хайде да си побъбрим малко, ако желаете. Понякога се чувствам много самотна в старата къща. — Тя се вгледа с любов в сивите стени, които се издигаха на възвишението.
По всяко друго време Виктория щеше да реагира гневно на подобна дързост, но й се струваше смешно да се придържа към обичайните социални правила в място като Ребърн Корт. Поддаде се на любопитството си и седна.
— Познавахте ли последния дук?
Мисис Пибоди закима усърдно и сивите къдрички, които надничаха под спретнатото боне, заподскачаха.
— Познавах и по-предишния дук. Тогава бях още младо момиче. — Погледът й се отнесе в далечината. — Ах, какви дни бяха тогава! Едната половина на къщата не изглеждаше по-добре от сега, но градините… О, градините бяха прекрасни. Негова светлост беше много специален по отношение на градините. Беше събрал цяла армия от градинари и всяка година разкопаваха и засаждаха, торяха и подрязваха… градините бяха известни в цяла Англия. Тук работеха най-добрите майстори. — Тя поклати глава. — Но оттогава мина много време, а сега аз, глупавата стара жена, идвам тук заради спомените си. Поддържам това късче от градината, доколкото мога, старая се да го запазя, каквото е в спомените ми.