— Подобна… липса на такт е абсолютно ненужна — промълви тя. Необикновените светлосини очи се стрелнаха към лицето му. — Ваша светлост — добави тя, сякаш се бе сетила със закъснение.
Тази жена го омагьосваше с всяка минута. Наведе се напред и призна, без да е имал намерението да го направи:
— Не вярвах, че ще дойдете.
Лейди Виктория се покашля — странно изкуствен звук, последван от кадифения й глас.
— Разбира се, че не сте. Затова съм тук. — Тя се облегна на стола си и се отпусна, макар и съвсем малко.
Котка, помисли си Байрън, гъвкава и доволна котка. Окопава се за предстоящата битка. Събра вежди и реши да смени тактиката и да нанесе груб, недодялан удар.
— Аз не съм ви обещал нищо.
— И няма да постигнете нищо, ако продължите да следвате глупавия си план. — Тя не бе повишила глас, думите й не прозвучаха остро, но Байрън много добре чу под кадифето звънна стомана.
Котката има нокти, установи той и се зарадва като глупав младеж.
— В какво отношение?
Лейди Виктория се усмихна бавно и отново го изненада надменно разтегнатите устни, които превръщаха лицето й в маска, отстъпиха място на искрена, макар и леко капризна усмивка.
Тази усмивка я преобрази мигновено и предизвика в сърцето му тревога. Въпреки леко злобната нотка тя огря лицето и заличи коравите, некрасиви черти. Ако усмивката беше щастлива, Байрън щеше да каже, че Виктория е… красива. Тази мисъл го изненада. Досега винаги беше разпределял привързаността си демократично, беше спал с красавици и със селски момичета, в зависимост от настроението си, но беше сигурен в усета си към естетиката, в умението си да определя обективно стойността. Лейди Виктория беше висока на ръст — в момента това беше модерно, — но косата й беше гладка и бледа, а фигурата… той смръщи чело. Както беше напъхана в тази грозна рокля и в също толкова грозен корсет, той можеше да каже само че тя е по-стройна, отколкото изискваше модата. Незнайно по каква причина не изпита отвращение от мисълта за ужасяващите й долни дрехи, точно обратното — усети перверзно любопитство.
Тя се засмя отново с корав, изкуствен смях и го възмути. Беше убеден, че истинският й смях е пълен и разкошен като звука на гласа й. При това изви глава назад, присви очи и го погледна пронизващо през светлите мигли.
— Брат ми няма пари — изрече просто тя. — Никакви. Този месец баща ни затвори кранчето. Ако иска дори най-малка сума, трябва да остане в Рашуърт.
Байрън въздъхна, сякаш беше разочарован, и в стаята се възцари мълчание. Жената не се помръдваше — дори веднъж не потръпна. Просто седеше и оставяше секундите да се точат. Само очите се стрелкаха насам-натам зад венеца от руси мигли. Дали пък не търсеше лицето му в мрака? Той я наблюдаваше, проследи с поглед твърдата линия на брадичката, проникна в сянката, която тесният, фино изрязан нос хвърляше върху бузата. Неочаквано изпита желание да я притежава, сякаш тя беше екзотична загадка или таен криптографски знак, който непременно трябва да стане негова собственост.
Накрая все пак заговори.
— Вероятно би трябвало да реагирам на думите ви по обичайния начин: Много съжалявам, но няма да го направя. Точно това очаквах. — Направи пауза, за да остави думите да й подействат, и добави: — Точно на това се надявах.
Лейди Виктория се вцепени. Е, най-после реакция!
— Какво искате да кажете? — попита тихо тя. Говорът й бе загубил овладяността си и Байрън се зарадва, че гласът й прозвуча по същия прекрасен начин като преди, когато нарочно я раздразни.
— Скъпа моя лейди Виктория, искам да кажа точно това, което казах. — Позволи си да вложи в гласа си част от задоволството, което изпитваше. — Бих се разочаровал, ако Джифърд плати задълженията си.
Лицето й помрачня. Байрън го възприе като подобрение в сравнение с незаинтересованата маска, — макар да не можеше да се сравни с беглото обещание на усмивката й.
— Искате да го хвърлят в затвора?
— Бъдещият член на Горната камара в кулата за длъжници? Съмнявам се, че ще се стигне дотам. Но унижението… да, искам да видя брат ви да страда от унижение, толкова силно, че да хвърли петно върху целия му живот… до седмо коляно. — Той си позволи да се усмихне и да се порадва на малко зловещата представа, че играе ролята на справедливия бог.
Лейди Виктория, естествено, не изглеждаше зарадвана. Лейди Виктория изглеждаше така, сякаш с удоволствие би го удушила.
— Защо? — попита тя и дълбокият й глас се напрегна от трудно потискан гняв.
Въпросът му отне възможността да се наслади на реакцията й.
— Защото си присвои нещо, което ми принадлежеше.
Думите бяха горчиви като жлъчка. Буквално ги изплю насреща й, макар да не знаеше защо й дава отговор, след като тя нямаше право да го получи — камо ли пък да узнае истината. Но какво значение имаше това сега? Какво можеше да направи тя? Не беше в състояние да извлече изгода от тази новина. Въпреки това… раната още болеше, макар да бяха минали три години.