— Прозвуча доста цинично, но не мога да кажа, че ги обвинявам.
Ребърн вдигна чаша в ироничен тост за предшествениците си.
— Колко вярно. — Продължи да яде, но изведнъж вдигна глава. — Интересува ли ви историята?
— На руината? — Виктория се поколеба. — Откровено казано, да. — Усмихна се самокритично и добави: — Знам, че днес, много млади хора обикалят древните места и са въодушевени от миналото, но аз не съм ходила с тях.
— Но ви се иска да отидете.
Това не беше въпрос.
— Понякога да. Когато съм готова да повярвам, че съм стара и глупава.
Той вдигна вежди.
— Или млада и дръзка. — Протегна ръка през масата и кратко помилва нейната.
Виктория се изчерви, но не защото беше смутена, а заради жадните искри в очите му.
— Или млада и дръзка.
Помълчаха малко, после Ребърн каза:
— Ще се опитам да намеря време и ще ви придружа дотам, ако времето се задържи. — Вдигна поглед от рагуто и добави — Поръчал съм ви костюм за езда. Обещават утре да е готов.
Тонът му беше небрежен, но Виктория беше наясно, че никак не му е било леко да отправи това предложение. Прие го като призив за помирение. Явно щеше и занапред да мълчи упорито по въпроса, който тя искаше да му зададе.
— Бих се радвала да я видя.
— Значи се разбрахме — изрече остро той, остави вилицата до празната чиния и се надигна. — Сега обаче трябва да се посветя на едно дело от седемнадесети век, за да уредя спора за границите на два имота, който арендаторите ми водят отдавна. — Смръщи вежди и добави — Очаква ме прекрасен следобед. Моля да ме извините, милейди.
Направи кратък поклон и се запъти към вратата.
— Но разбира се — промърмори Виктория, когато остана сама в трапезарията. Въпреки непочтителното му държание беше много разочарована от внезапното му изчезване. Въздъхна и се опита да хапне още малко от заешкото рагу, но не можа.
11
Байрън беше жаден, изтощен и в лошо настроение. Беше претърсил всяко чекмедже и всяка етажерка в кабинета на апартамента „Хенри“, беше се ровил даже в помещенията, където бяха работили господарите от времето на Ланкастърите и фамилията Йорк. Напразно.
Сега беше в библиотеката — последното място, където можеха да се намират документите. Беше наясно, че нито един от прадедите му не може да се похвали с жаждата си за знания. В началото Фейн и един от лакеите му помагаха да търси, но колкото по-дълго продължаваше търсенето, толкова повече се изнервяше и накрая реши да ги отпрати, за да не излее гнева си върху двама невинни.
Библиотеката даже не е особено голяма, помисли си кисело той, застанал пред миришещите на плесен редици с книги. Твърде малко от тях носеха надпис на гръбчето, а там, където го имаше, най-често беше нечетлив. Заобиколен от непознати книги, той си пожела всички да изчезнат като с магическа пръчка и да остане само онзи том, който търсеше.
Тихи шумове зад него прекъснаха търсенето и той бутна „Храмовете на флората“ на мястото й с много повече сила, отколкото беше необходима.
— Бях помолил да не ме смущават — изсъска той, без да се обърне.
— Мен със сигурност не сте помолили. Да не говорим, че изобщо нямах представа, че ще ви намеря тук. Пък и не се надявам да ми разкажете нещо интересно.
Красивият, развеселен глас потуши бушуващия в гърдите му гняв с ефекта на кофа ледена вода.
Байрън се обърна, облегна се на книжния шкаф и огледа усмихнатата стройна фигура.
— Добър ден, Алекто. Сигурно идвате да ме мъчите. Боя се, че за това няма да са ви необходими тежки скални блокове или орли, гризящи черния дроб. Аз съм осъден да търся една несъществуваща книга.
Виктория вдигна високо извитите си вежди и кимна сериозно.
— Дойдох тук да си потърся книга за четене, ваша светлост. Нямам какво друго да правя, докато дойде време за вечеря и отново ще ме почетете с компанията си. — Погледна укорително ризата му и заключи: — Виждам, че все още не сте се преоблекли, затова ще побързам да се скрия в някой друг ъгъл на къщата. — Поколеба се и добави: — Освен ако не искате да ви помогна.
Байрън изпухтя сърдито.
— Имах помощници. Преди малко ги отпратих.
Отпусна ръце покрай тялото си и отново впи поглед в нея.
Раздразнението явно беше отстъпило място на ведрост, която, макар и склонна към сарказъм, беше много освежаваща, след като беше прекарал часове в компанията на мрачните прислужници. И — което беше още по-важно — тя не бе удостоила с поглед спуснатите завеси на всички прозорци. Нямаше да му се наложи да заобикаля незададени въпроси, които висяха над тях като мрачни облаци.