— Ако наистина желаете да ми помогнете…
— Не съм се предлагала никъде другаде — засмя се Виктория. — Но ви уверявам, че съм готова да се жертвам.
Байрън изръмжа нещо неразбрано и изтри ръце в панталона си. Погледна влажните тъмни ивици по светлата кожа и се намръщи още повече.
— Все още търся имотния регистър от седемнадесети век. Би трябвало да е във формат кварта, подвързан в кафява кожа, а на първа корица да е гравиран гербът на Ребърнови.
Виктория изкриви лице и се обърна към високите шкафове с книги.
— Според мен няма да е проблем. Само около една четвърт от книгите подхождат на това описание.
— Точно така — потвърди кисело Байрън.
— Обаче — продължи рязко тя — аз нямам намерение да пълзя по пода. Ще прегледам горните етажерки, а вие — долните.
— Почтена сделка. В този шкаф вече претърсих горните, затова започнете със следващия. — Той посочи шкафа от дясно и Виктория започна да вади книгите с учудваща бързина.
Байрън се зае отново със своя шкаф и се учуди на доброто си настроение. Нали уж не беше очаквал, че тя ще продължи да го забавлява, след като вече нямаше тайни за разкриване?
Разтърси глава и извади следващата книга от етажерката. Само като си представеше, че цялата й сложност и противоречивост се дължат на смъртта на любовника й! Причината беше толкова проста и толкова груба, че би трябвало да го възмути, но той изобщо не беше възмутен. Дори не си помисляше да се възмути. Точно обратното, беше възхитен от нея. И възхищението му нарастваше.
Освен това хранеше подозрението, че Виктория не му е казала цялата истина. Не вярваше, че е излъгала нарочно, само се съмняваше, че тя е достатъчно честна спрямо самата себе си. Страхът от общественото порицание беше могъщ подтик за действие, но не беше достатъчен да държи в подчинение жена с толкова силна воля. Да я укротява вече петнадесет години…
Виктория сложи край на мълчанието:
— Знаехте ли, че Ани е дъщеря на прачичо ви?
Стреснат от неочаквания въпрос, Байрън седна на петите си.
— Защо питате? — отвърна той и се обърна към нея, но видя само краката й. Тя се бе покачила на библиотечната стълба и гледаше мрачно надолу към него. Задната част на полата се бе вдигнала и разкриваше стройни глезени и прасци.
— Защото съм дяволски любопитна. Има ли по-добра причина?
— Може би, но тя няма да е толкова достоверна. — Той премести тежестта си, за да вижда по-добре краката в черни чорапи. От две нощи я познаваше гола, но това неволно разкриване на части от тялото й все още имаше своята прелест.
Може би трябваше да й обърне внимание, че се разголва, и щеше да го направи, но не точно сега. Нещо в гледката будеше в сърцето му злобно задоволство и той се учуди, че все още е в състояние да изпитва подобни чувства.
— Добре, ще отговоря на въпроса ви. Да, знам, че Ани е дъщеря на прачичо ми. Мисис Пибоди неколкократно намекна нещо в тази посока — нейните намеци са винаги прозрачни, — освен това Ани много прилича на портретите, които показват прабаба ми като млада девойка.
— Колко интересно — промърмори Виктория и се обърна отново към книгите. — Това е уникално, не смятате ли?
— Кое е уникално — че прачичо ми е създал незаконно дете? — попита спокойно Байрън. — Той беше похотлив стар козел. Учудвам се как не са повече.
Виктория се наведе към една далечна книга и предната част на роклята й се притисна към стълбата, докато задната подскочи нагоре и разкри почти целите й крака.
— Не исках да кажа това. Имам предвид нещо съвсем различно. Ето какво: ако прачичо ви се беше оженил за майката на Ани, сега щяхте да я наричате „братовчедке“, да й дадете подходяща зестра и да се погрижите да й осигурите обичайните шест сезона в Лондон. Но, както казахте, тя е незаконно дете, затова сега е камериерка.
Байрън примигна изненадано.
— Нима го намирате за странно?
Тя го погледна изпитателно.
— Да, мисля, че да.
— А вие какво щяхте да направите на мое място? Щяхте ли да я изпратите в Лондон, за да й се присмиват и да я обиждат? Щяхте ли да я направите нещастна, като се опитвате да я превърнете в дама?
Виктория въздъхна.
— Ох, не знам. Вие сте прав, разбира се. Но някак си ми се струва нечестно.
— Всички ние бихме могли да се откажем от наследените титли и богатства, нали? — попита рязко той. — Аз съм дук, а Фейн е слуга — според мен в това няма нищо справедливо. Аз не съм направил нищо, за да заслужа позицията си. Тя ми е дадена по рождение.
Виктория кимна разкаяно.
— За разлика от вас аз съм много привързана към привилегиите си и не вярвам, че ще бъда добра като перачка.