Въпреки това тази жена ме е завладяла и ме държи в плен, установи смаяно той. Тъкмо защото не се опитва да ме омагьоса с изкуствено очарование или да ме впечатли с някакви таланти. Самата тя е изкусителна, а личността й е по-интересна от всеки талант.
Той се наслаждаваше еднакво силно на личността и на женствеността й. Не си спомняше нито една жена, за която би могъл да твърди същото. Досега жените бяха просто жени, създадени да му доставят удоволствие и да го забавляват, но не и да го занимават със сериозни неща.
А днес стоеше тук, разговаряше с Виктория за работата си, дори бе приел помощта й, вместо да я потупа снизходително по рамото и да я отпрати с обещанието по-късно да се погрижи за нея… и се чувстваше много добре. Знаеше, че постъпва правилно. И това беше най-смущаващото от всичко.
Най-сетне Байрън забеляза, че Виктория го наблюдава безмълвно и това трае твърде дълго. На челото й се бе вдълбала загрижена бръчка. Той разтърси глава и рече:
— Бях се замислил за… — Какво ли да каже? — … за това, че днес изглеждате прекрасно.
Загриженото изражение отстъпи място на суха усмивка.
— Ако го забелязвате едва сега, значи не съм толкова прекрасна.
Байрън вдигна вежди и се върна към удобната роля на изкусител.
— Вашите прелести са от по-специална порода, не са крещящи и натрапчиви. Мъжът има нужда от буден ум, за да ги разпознае.
— А ако някой не ги види, какво става тогава? — Тонът й беше ироничен и той отговори по същия начин.
— Тогава дните му се изпълват с мъчителни мисли за вас, а нощем го преследват кошмари.
Пристъпи по-близо и я улови, като сложи ръце на библиотечната стълба. Виктория понечи да се отдръпне, но спря, вирна брадичка и го погледна втренчено.
— Тогава е истинско щастие, че вие сте достатъчно умен, за да не позволите да ви се замае главата.
— Истинско щастие — повтори той и се приближи още малко.
Виктория нямаше друг избор, освен да се притисне към стълбата, макар че това беше пагубно за полите й. Задната страна на кринолина беше силно притисната, а предната стърчеше напред и се бе вдигнала почти до раменете й. Ръцете й бяха като в капан. Въпреки това тя не изрече нито дума на протест, само вдигна поглед към него и в ясните сивосини очи светна очакване. Въпреки вдигнатия кринолин и дебелия корсет Байрън усети как дъхът й се ускори и собственото му тяло веднага реагира. Побутна корсета и промърмори недоволно:
— Пак това проклето нещо…
Показалецът му се плъзна по челото и се спусна към фината линия на носа. Спря на върха му и Виктория посегна да хване ръката му, но кринолинът й попречи.
— Веднъж и от него да има полза — добави с дяволска усмивка Байрън.
Тя отметна глава и се намръщи.
— Обичате ли да ме виждате безпомощна?
— Без съмнение. — Той сложи ръка на тила й и се наслади на допира на меките къдрици. Тя вече бе затворила очи и устните й тръпнеха в очакване. Байрън бе обзет от прекрасна тъмна топлина, изцяло плътска и успокояващо позната. Ала още когато сведе глава, за да целуне очакващата го уста, бе прободен от болка, която загатваше за друго.
— Ох, олеле, ваша светлост! Не знам как да ви го кажа! Това е най-ужасното, което съм виждала в живота си. Никога не съм си помисляла, че ще преживея и това… О, божичко!
Байрън се отдели бавно от изчервилата се Виктория и се обърна към натрапницата.
— Какво има, мисис Пибоди?
За първи път, откакто я познаваше, достойната икономка бе загубила дар слово.
— Аз… ами, аз… не знам… — изохка безпомощно тя. Ала бързо събра сили и въпреки очевидното си объркване продължи решително: — Но сега не става въпрос за това, ваша милост. Дойдох, защото именно аз трябва да ви го кажа. Не бих понесла да научите от някой друг. — Пое дълбоко въздух и извика: — Селото, ваша светлост! Селото гори!
12
За втори път Виктория беше затворена с дука в подобната на ковчег карета. Този път обаче мрачното превозно средство буквално летеше по входната алея и тя се мъчеше отчаяно да пази равновесие по неравния път, осеян с дупки и издатини. Държеше се за облегалката и здраво стискаше заби, за да не изохка.
Ребърн седеше срещу нея и цялата му фигура излъчваше мрачно напрежение. За разлика от нея, той изобщо не усещаше кошмарното пътуване. Докато мисис Пибоди не донесе страшната вест, Виктория не можеше да си представи, че нещо би могло да раздвижи ленивия персонал на херцога. Ала само няколко минути след като Ребърн изхвърча като луд от библиотеката и изрева някакви заповеди, слугите се разтичаха като луди, облякоха господаря си в няколко ката дрехи, запрегнаха конете в каретата и я докараха пред входа.