Тласкана от страх и любопитство, Виктория се качи в каретата след него. Сърцето й биеше до пръсване.
— Веднага затворете вратата! — изкрещя дукът. Това беше първият и последният знак, че е забелязал присъствието й.
Поредният силен тласък отново я притисна към седалката и каретата рязко спря. Виктория се уплаши, че се е счупила някоя ос, но в следващия миг вратичката се отвори с трясък и се появи лицето на лакея, обляно от слънчева светлина.
— Пристигнахме, ваша светлост — обяви Андрю и се направи, че не вижда Виктория. Ребърн буквално подскочи, после с примирена въздишка се отпусна отново на седалката.
— Не мога — изохка той. — По-добре идете вие, лейди Виктория, а аз ще се опитам да видя нещо отвътре.
Виктория слезе веднага. Примигна срещу яркото слънце и изчака очите й да свикнат със светлината. Миришеше непоносимо на пушек, горещината беше непоносима. Когато погледът й се проясни, тя установи, че е застанала на голо място. Точно пред нея през настлания с шинди покрив на селска къща излизаха пламъци и се издигаха към небето.
Гореше само една къща, не цялото село — в първия миг Виктория изпита облекчение. Ала пламъците се засилваха от минута на минута и вятърът носеше искрите към съседния покрив, който беше твърде близо.
Двама души помпаха вода в кофи и се опитваха да потушат пожара с вода. Въпреки бързината им единственият резултат от усилията беше съскащ облак пара. Край кладенеца чакаха десетки празни кофи.
Другите селяни стояха на групи на площада. Вече бяха изнесли мебелите от застрашената съседна къща. Повечето се взираха с празни погледи в огъня, някои се бяха обърнали към пристигналата карета и слязлата от нея непозната дама. Ани също беше там. Момичето се беше вкопчило в яката на омазан със сажди мъж, който го държеше здраво, и се тресеше от плач. Но тя беше единствената, която показваше някакви чувства. По другите запотени лица се четеше само примирение.
Гласът на херцога изтръгна Виктория от съзерцанието и нерадостните мисли. Тя се обърна и видя, че Андрю се е навел към вътрешността на каретата. След миг той се показа отново и извика:
— Къде са куките за билото на покрива?
Мъжът с осажденото лице отговори:
— Бяха в ковачницата, когато гръмна.
Последва кратък разговор и лакеят извика:
— Намокрете юрганите и ги хвърлете на покрива!
Селяните се поколебаха и Андрю отново издигна глас:
— Хайде, по-бързо, негова светлост ще ви купи нови юргани. Това е по-лесно, отколкото да построиш нова къща, нали?
Жената с червено лице, която стоеше до мъжа си, изплака и захълца. После свали завивката и юргана от едно от леглата, които стояха в храсталака наблизо, и се затича към помпата. Виктория се раздвижи колебливо — не знаеше дали помощта й ще е добре дошла, — ала когато жената стигна до помпата, двамата млади мъже се втурнаха да й помогнат.
Само след минута, натоварени с мокрите завивки, двамата се катереха по дървото до къщата. Хвърлиха вързопите напокрива и скочиха след тях. Изтръгнати от мрачното съзерцание, селяните им подвикваха окуражително. Единият преметна крак през билото на покрива, но другарят му го спря и му каза нещо. Двамата хванаха четирите краища на една завивка, метнаха я във въздуха, тя се изду и падна разперена върху покрива. Двамата младежи повториха операцията няколко пъти, докато завиха целия покрив едва тогава, целите омазани със сажди и широко ухилени, слязоха на земята под бурните аплодисменти на съселяните си.
Андрю отново размени няколко думи с херцога и изкрещя:
— Какво чакате, хора? Грабвайте кофите и напръскайте земята около къщата. Хубаво да се намокри!
Селяните се втурнаха да изпълнят заповедта. Андрю, доволен, че си е свършил работата, прегърна все още хълцащата Ани и зашепна нещо в косата й.
Виктория бързо разбра, че неудобният й кринолин само пречи на селяните. Почувства се излишна и се запъти обратно към каретата. Стъпи на първото стъпало и се наведе към мрачната вътрешност, където Ребърн стоеше приведен между двете седалки. Той я погледна втренчено, после се отпусна на мястото си със задавено пъшкане. Това беше първото напълно естествено, неовладяно движение, което Виктория виждаше от него. Тя спря за малко на последното стъпало, после се наведе и влезе в каретата, за да заеме мястото си.
Ребърн се облегна назад, сякаш не забелязваше присъствието й, и затвори очи. За първи път Виктория виждаше в него обикновения мъж, не мистериозния херцог — изтощен, страдащ мъж на средна възраст, който живее в бавно рушаща се къща. Възползва се от случая да проучи по-внимателно чертите на лицето му. Без вечно бдителните очи то беше… безлично. Макар и уморени, чертите му бяха красиви, но изглеждаха насечени.