Това, значи, беше истинският Ребърн. Без застрашителни сенки, без аурата на слуховете, които го превръщаха в титан. Докато го виждаше заобиколен от този мрачен блясък, тя се ужасяваше от подписания договор и от своята дързост. Но сега разбра, че той беше просто мъж, а древната купчина камъни беше просто западнала господарска къща, в която нямаше нищо фантастично. Както нямаше нищо фантастично и в лудостите на стария херцог, който се е забавлявал с прости селски момичета срещу няколко монети и нова фуста.
Едва домислила тази мисъл, Виктория побърза да я прогони. В началото не беше очаквала нищо повече от плътска наслада, но от първата им вечеря усещаше помежду им връзка, която в никакъв случай не беше само измама или похот.
Тази връзка продължаваше да съществува. Когато Ребърн отвори очи, тя установи, че моментът на слабост не е угасил страстта й към него. Просто очевидното му несъвършенство беше още един цветен щрих към образа, който тя тайно рисуваше в съзнанието си.
— Ще остана, докато пожарът бъде окончателно потушен — каза Ребърн. — Мисля, че положението вече е под контрол. Ако желаете, ще изпратя някого да ви придружи, или можете да се приберете сама.
— Предпочитам да чакам с вас.
Той направи гримаса.
— Представлението свърши. Нямате причина да останете. Както нямахте причина и да дойдете с мен.
— Исках да дойда и дойдох. А сега искам да остана.
— Както желаете. — Той седна така, че да вижда горящата ковачница през отворената вратичка на каретата. Пламъците вече гаснеха, но селяните продължаваха да мъкнат кофи с вода и около сградата се беше образувал кръг от кал. Есенното слънце заливаше сцената с отслабващите си лъчи, към синьото небе се издигаха стълбове черен дим. Дрехите на селяните се очертаваха ясно в светлината и сянката. Танцуващите пламъци и постоянната процесия от жени и мъже упражняваха почти хипнотично действие.
Ребърн обаче не изглеждаше хипнотизиран. Лицето му издаваше тревога и огорчение. Виктория знаеше, че той иска да излезе навън. Да мъкне кофите редом с арендаторите си. Ала не смееше да напусне каретата. Какво го задържаше? Мисис Пибоди спомена нещо за болест. Самата тя беше чувала, че албиносите не виждат под слънчевата светлина, но Ребърн не беше албинос. Може би болестта му беше свързана със зрението. Ако слънцето вреди на очите му или го заслепява, по-добре да си стои в каретата, колкото и да му се иска да излезе, каза си решително тя.
— Ковачът е вуйчо на Ани — заговори изведнъж Ребърн и тя се стресна.
— Имате предвид човека, който я беше прегърнал?
— Да. Мъжете от семейството са все ковачи. Открай време. Ковачницата гори веднъж на всеки сто години, но те я изграждат отново. — Той се обърна и я погледна. — Том Драйвър отдавна говори, че иска да иде в Лийдс. Синът му вече е там. В такова малко село няма много работа за ковача. Подковава коне, поправя разни инструменти и това е. А той е добър майстор, научил е занаята от баща си. Умее да изработва красиви изделия. Не знам дали в Лийдс ще прави и друго освен подкови, но поне ще са повече.
— Значи ковачът ще последва тъкачите? — попита Виктория, припомнила си разговора им предишната вечер.
— Може би. — Ребърн се обърна отново към къщата и изражението му стана неразгадаемо. — Когато бях млад, си представях как ще стана дук и ще променя всичко тук. Бях убеден, че ще управлявам почтено, справедливо и великодушно и всички арендатори ще ме обичат. Исках да живея като цар от приказките. Да бъда толкова добър, че нивите ми да дават двойно по-високи добиви, а овцете да имат винаги близнаци.
Виктория поклати глава.
— Когато бях малко момиче, си представях как херцогинята на Уиндзор тайно е родила син, който е няколко години по-възрастен от бъдещата ни кралица, и как този син ще се ожени за мен и двамата ще се качим на трона.
— Високо сте се целили…
— Както и вие, ваша светлост. Да си представяте, че един-единствен мъж би могъл да спре хода на времето — каква илюзия. Колкото и да е решителен, това е невъзможно.
В този миг се чу силен трясък и Виктория подскочи уплашено. Обърна се към ковачницата и видя, че покривът бе рухнал. Във въздуха хвърчаха снопове искри, във вътрешността на изгорялата къща падаха шинди и парчета дърво. Селяните застинаха по местата си. Бавно, почти величествено, се срути стената в близост до съседната къща, падна навътре и пламъците, които бяха почти задушени, отново лумнаха и се устремиха към небето.