Ах, моя най-най-скъпа дъще!
Колко отчаяно ми липсваш и как всяка секунда съжалявам, че не се сбогувахме в добро настроение.
Виктория изпухтя сърдито. Както винаги, контесата преувеличаваше.
Без теб Ръшуорт е самотен, също както и аз. Трябваше да откажа всичките си ангажименти в обществото, защото не желая да се срещам с никого. Лейди Бейнтинг много настояваше да й окажа честта да отида на чай — чай! Как може циркът, който тя винаги устройва, да носи такова възвишено име! Но, както и да е, аз категорично отказах.
Без теб се чувствам ужасно самотна. Моля те, върни с е бързо в Ръшуорт. На всички ни липсваш.
Виктория смръщи чело. Беше очаквала фалшивия патос, но не и повторенията. Още по-тревожно беше споменаването на лейди Бейнтинг, която и да беше достопочтената дама. Старият лорд Бейнтинг беше овдовял преди три години и нямаше никакво намерение да се жени, макар че синът му беше почти бебе. Но каквото и да ставаше в Ръшуорт, щеше да почака до края на седмицата. Тя поклати глава и остави писмото на масата.
Както беше очаквала, намери в чекмеджето на малкото писалище хартия и перо и започна да пише отговор. Разказа за преговори, разходки в градината, за надеждата си да се върне скоро, за камериерката Дюър. При споменаването на Дюър изпита угризения на съвестта, защото последните два дни изобщо не беше мислила за нея. Завърши писмото с обичайния си енергичен подпис, изчака мастилото да засъхне и сгъна листа, за да го запечата, щом запали свещта и събере малко восък.
Отиде до прозореца и проследи със замислен поглед дребната фигура, която бързаше нагоре по входната алея. Над селото все още се издигаше черен дим. Ала вниманието на Виктория беше приковано върху идващата към къщата жена. Макар че шапката скриваше лицето й, това със сигурност беше Ани. Незнайно как, Ани беше стигнала до селото, преди дукът да отиде там с каретата си, и плачеше в прегръдките на вуйчо си, сякаш той трябваше да я утеши, макар че неговата къща беше в пламъци. Може би сълзите й са били утеха за него, а не молба за утеха. Ако е било така, значи момичето е способно на съчувствие, каза си учудено Виктория. Даже като се имаше предвид времето, необходимо да намерят Ребърн и да приготвят каретата, Ани буквално беше летяла, за да стигне при вуйчо си преди пристигането на херцога.
Фигурата беше само на няколко метра от господарската къща, когато точно под прозореца на Виктория се появи друга. Червенорусата коса и тромавата походка не оставяха съмнение: Андрю. Като видя лакея, жената се затича и се хвърли в прегръдката му.
Двамата не се целунаха — само стояха неподвижно, притиснати един до друг. Виктория усети как на душата й падна нещо тежко. Неразгадаема тъга, която я накара да се почувства стара и безполезна… и ревнива.
Обърна се рязко, ядосана на себе си. Как можеше да иска това, което имаше една слугиня? Сега трябваше да запали свещта и да запечата писмото. А после да мисли за нещо друго. За собствените си объркани работи.
13
— Пак ли в друга стая? — попита Виктория, когато Фейн я пропусна с поклон в апартамента „Хенри“.
— Надявам се, това не ви притеснява — отбеляза учтиво Байрън и остави дебелия том. — Бяхте права: кулата е наистина много безвкусна. — Даде й знак да седне до малката масичка за игри, където вече беше сервирано яденето. — Освен това съм толкова зает с чертежите, че ми се стори по-удобно.
— Естествено. — Виктория зае определеното й място. — Вкусът ви по отношение на женското облекло е отличен — отбеляза тя и посочи роклята с наситен цвят на метличина. Сигурно беше пристигнала по-рано през деня, но слугите бяха пропуснали да уведомят господаря си. Нищо чудно, след случилото се в селото.
— Боя се, че не направих нищо друго, освен да избера цвета. — Той стана, приближи се до нея и критично огледа роклята от всички страни. Трябваше да признае, че шивачките са си свършили работата много добре. Бяха останали в рамките на сегашната консервативна вечерна мода и въпреки това тоалетът показваше някои предизвикателни нотки. Горната част беше скроена като мъжки жакет и обточена с тъмносини ширити. Между дългите ревери блестяха дантелени рюшове. Беше виждал десетки жени с подобни рокли, но при Виктория кройката разкриваше нещо, което не беше предназначено за чужди погледи. Може би заради начина, по който се движеше, или дори заради онова, което той мислеше за нея.