Байрън поклати глава и впи поглед в лицето й, обрамчено от изкусно направени ситни къдрички. Порцелановият тен беше обагрен с лека червенина, очите й светеха почти неестествено силно, а ъглите на устата сочеха надолу — никога не беше виждал това изражение.
— На всяка друга жена бих казал, че роклята й не е и наполовина толкова прекрасна като дамата, която я носи, но се боя, че ще ми се надсмеете за глупавите комплименти.
Виктория направи опит да се усмихне.
— О, не. Няма да ви се надсмея, а ще се разочаровам ужасно. Очаквах от вас нещо по-добро.
— Очаквахте? Укорявате ме, въпреки че се въздържах да ви направя комплимент? — Той улови брадичката й и проследи с палец финия контур на бузите. Не разбираше защо, но нежността на кожата й, толкова различна от него, го омагьосваше. Възможно ли беше някога лицето му да е било без стотиците малки белези и вдлъбнатини, които го обезобразяваха? Възможно ли беше при раждането си и той да е бил с такава фина, гладка кожа? Ръката му се отпусна безсилно.
Виктория явно видя мрачното му изражение и го изтълкува погрешно, защото взе ръката му и изрече сериозно:
— Не исках да ви разсърдя. В ден като днешния не е много подходящо да се шегуваме.
Той си заповяда да се усмихне.
— Това няма нищо общо с вас. Само една мисъл, която ми хрумна току-що. Днес и аз не съм в настроение за шеги.
Тя се засмя глухо.
— Огънят разруши къщата, нали? Ще ме е страх да погледна какво е останало.
Байрън седна срещу нея и отвори капаците на блюдата.
— Вечерята. Трябва да ядем, макар да се съмнявам, че изкуството на готвачката ще повдигне настроението ни. Боя се, че и тази вечер не ни очакват изненади. Разварен грах и онова, което готвачката нарича „Принцеса Ан“: остатъците от студения език и заешкото рагу. — Сложи в чинията й солидна порция и добави: — Би трябвало да се чувствате поласкана. Мисис Макдугъл не изважда за всеки страхотните си френски рецепти.
Виктория се засмя освободено.
— Дългът ме кара да се чувствам почетена.
Започнаха да се хранят. След малко Виктория започна да оглежда стаята.
— Мисис Пибоди каза, че това са частните ви покои.
— Мисис Пибоди е стара клюкарка — отговори сърдито Байрън, но веднага вдигна рамене. — Но не мога да си представя Ребърн Корт без нея. Тя е също като хаотичната архитектура. Вбесяваща и в същото време трогателна.
— Прав сте. — Виктория отговори на усмивката му и продължи да оглежда помещението. — Мислех си, че частните ви покои съдържат нещо от вас.
— Какво имате предвид? — попита Байрън и се постара да прикрие напрежението, което го бе обзело, като сложи в чинията си още картофи. Даже след промените, направени от готвачката — картофите имаха дъх на масло — „Принцеса Ан“ в никакъв случай не можеше да се определи като вкусно ядене. Но поне не беше сурово или загоряло.
— Съмнявам се, че след пристигането си тук сте правили нещо друго, освен да наредите да почистят стаите и да прередите книгите в библиотеката. — Виктория махна с ръка към стария библиотечен шкаф зад писалището му, препълнен с исторически книги, папки с документи и купчини с бележките на прачичо му.
— Откъде знаете?
Виктория направи гримаса.
— След като видях къщата на вдовиците… междувременно мога да твърдя, че ви познавам… поне до известна степен. Прастари препарирани елени, странни малки масички, претоварени с безполезни дреболии, грозни лампи от неизвестен материал — това не е вашият стил.
Байрън се засмя облекчено.
— И аз така се надявам!
— Казано е, че трябва да свързваме работата с удоволствието, но както изглежда, вие сте пренебрегнали удоволствието и сте стоварили своята работа в стаята на друг човек.
— Всеки път, когато се опитвам да променя нещо, призракът на чичо хваща ръката ми, за да ме спре — отговори Байрън в добро настроение. Виктория го изгледа скептично и той продължи по-сериозно — Никога не съм възприемал тези стаи като свои. Може би това ще се промени, когато започна големия ремонт на къщата, но през цялата последна година се чувствах като чужденец в собствения си дом.
— Ако изнесете поне излишните мебели и всички глупави украшения, сигурно ще се почувствате много по-уютно — отговори убедено Виктория, както винаги практична. — Така ще ви е по-лесно да предприемете и други промени.
Той се усмихна разкаяно.
— Съвсем вярно. Предполагам, че трябва да го припиша на мързела си.
Тя изпухтя презрително.
— Все пак има нещо, което стаята ми казва за вас: сега разбирам защо ме предизвикахте да се съглася с нашата сделка.