— Какво?
— Защото скучаете. Прекалено много. Това място навява досада. Не виждам нищо, което да ви достави радост. Всеки ден сте зает с разходи и трипроцентни облигации, преглеждате плесенясали документи и четете за болестите по овцете. Като се има предвид славата ви на светски лъв, учудвам се как още не сте полудели.
Байрън вдигна чашата насреща й и се изсмя подигравателно.
— О, аз отдавна вече съм луд. Не помните ли договора ни? Двайсет хиляди фунта за една единствена седмица — това е абсолютен рекорд!
— Много скоро ще си получите тези пари с лихвите. При дадените обстоятелствата така и така нямаше да ги получите. Не бива да го наричате екстравагантен хонорар, защото аз не ви „начислявам“ нищо.
Байрън отхвърли аргумента с небрежен жест и насочи разговора в друга посока.
— Защо го наричате „начислявам“?
— Думата не е по-лоша от онези, които използвахте вие. — Виктория остави приборите, погледна го в очите и вирна брадичка. — Аз проституирам, Ребърн. Нямам намерение да разкрасявам постъпката си. Но не ме е грижа, защото се забавлявам страхотно и през последните петнадесет години съм разбрала някои много важни неща.
Байрън беше смаян от откровеността й. Беше убеден, че тя говори сериозно, може би дори много по-сериозно, отколкото самата го съзнава. Неволно се запита дали тази откритост и непринуденост ще преживеят завръщането в Ръшуорт. Все пак навиците бяха окови, от които дори решителните люде се отърсваха трудно, а Виктория явно не беше наясно с възможните последствия от смяната на мисленето й. Но докато я гледаше насреща си — с вирната брадичка и светнали очи, — не можеше да повярва, че много скоро тя ще се върне в старата си роля… каквото и да се случи.
Не й каза нищо от онова, което го вълнуваше. Хапна малко от езика и промълви:
— Каква елегантна формулировка.
Виктория го изгледа с присвити очи.
— Ще сторите добре, ако престанете да се надсмивате.
— Нима се смея? — попита невинно Байрън.
— Познавам това отнесено изражение. То означава, че криете нещо.
— Защо си мислите, че ви се надсмивам? — Байрън не промени израза на лицето си. — Изобщо не е така. Спомням си как ми обяснихте, че твърде много сте се интересували от мнението на другите хора, но сте променили позицията си. Защо сега изведнъж се интересувате от моите мисли?
Виктория въздъхна и лицето й се отпусна.
— Жалко начало, бих казала.
— Не жалко, а естествено. — Той посегна през масата и улови тясната й ръка. — Не се забавлявах, а се питах какъв шум ще се вдигне, като се върнете в обществото и… вече не ви е грижа за хорското мнение.
Виктория вдигна подигравателно чашата си.
— Каква перспектива! Наистина ли смятате, че всички в Лондон ще говорят за мен? Жената, която шокира всички, от Билингсгейт до Бъкингамския дворец.
— Аз го виждам много добре, — призна мрачно Байрън. Представата беше безкрайно изкусителна, но тъкмо това го накара да се отдръпне, сякаш се беше опарил. Отдавна му беше омръзнало да играе ролята на повелителя на нощта и сенките, на мистериозния гост, на тъмния дук. Вече нямаше никакво желание да носи веещи се наметки, да пуска неясни намеци, да пренебрегва шепота и клюките, които ставаха нетърпими при всеки опит да заживее нормално. Маскарадът може би впечатляваше вятърничавите млади госпожици, но Виктория го бе удостоила с един-единствен пренебрежителен поглед и му бе обърнала гръб. А той стоеше гол като краля от приказката.
— Не. По-добре да прекара живота си на село с овце и слуги, които не се питаха какъв е господарят им и защо се крие.
— Никога вече няма да се върна в града — заяви категорично той.
Тромавото изречение сложи край на разговора до края на вечерята. Двамата седяха един срещу друго мълчаливо и се чувстваха неловко. Байрън наблюдаваше как светлината на свещите си играе в русата коса на Виктория, а тя бе втренчила мрачен поглед в празната си чиния.
Най-сетне мъжът прекъсна мълчанието.
— Днес следобед говорих с Том Драйвър.
Виктория го погледна въпросително.
— Решен е да отиде в Лийдс, нали?
— Да. — Тонът му беше толкова остър, че тя вдигна вежди. Байрън въздъхна тежко и добави: — Всички заминават. Месец след месец семействата напускат селото и отиват в Лийдс или в Лондон.
— Не го правят заради вас — изрече тя тихо, почти колебливо.
Той впи поглед в ръцете си, широки и силни като на селянин, и си спомни какво беше казала тя за хода на времето. Видя отново сериозното, нещастно лице на Том Драйвър и отново го завладя болезнено чувство за безсилие.
— Чувствам се, сякаш съм ги изоставил. Знам, че не могат да останат, знам. Животът се променя и аз не знам как да вървя в крак с новото. Добрите породи и новите методи в земеделието носят на арендаторите повече пари, но не са в състояние да помогнат на тъкачите, дърводелците и ковачите. Не мога да пригодя света за тях. Въпреки това имам чувството, че някъде навън има отговор. Но не го виждам. — Той стисна ръце в юмруци и сведе глава.