Байрън остави тежестите от розово дърво и взе два леки индиански боздугана. Намираше се в гимнастическата зала. Вече беше мокър от пот и мускулите му пареха приятно. Разкрачи се и започна бавно и внимателно да върти боздуганите, да раздвижи мускулите на ръцете и раменете си. Приятно му беше да усеща тегленето и засилващото се парене.
Обичаше този час на деня, който винаги прекарваше уредите и тежестите, чувството за контрол, когато отиваше до границите си. Или поне илюзията за контрол. Тук можеше да забрави скритите слабости на тялото си… слънчевия ден, който можеше да го нарани по-тежко от падане от прозореца или ритник на кон. Тук владееше тялото си. Превръщаше в машина от мускули, кости и жили и го променяше със силата на волята си. Ако можеше със същата сила на волята да излекува и заболяването на кръвта, което го парализираше… Виктория пак щеше да го попита. Знаеше това, знаеше също, че няма да й каже. Малка част от него мечтаеше тя да приеме страданието му без съжаление, без ужас, без подозрения, а с открито разбиране. Ала знаеше, че мечтата е фантазия, която няма да издържи на реалността и на онова, което знаеше за човешката природа. В спомена му отново изникна младото лице на Уил, разкривено от ужас. Разтърси глава, за да прогони видението. Не биваше да съди строго бедното момче. Той също се отвращаваше от болестта си. Как би могъл да очаква друго отношение от чуждите хора?
Байрън забави движенията на ръцете си и накрая ги отпусна. Остави леките индиански оръжия, посегна към следващата двойка и усети тежестта на изтощените си мускули. В повтарянето на движенията имаше нещо хипнотично. Не, нямаше да разкаже на Виктория, каквото и да му струваше това. Така щяха да му останат неопетнени спомени за тази единствена седмица и в кошмарите му нямаше да се явява разкривено от отвращение женско лице.
Не, че това имаше значение. Вече отдавна не го беше грижа какво мислят жените за него. Само че не виждаше смисъл да става смешен без причина.
Въпреки това му беше безкрайно трудно да се убеди в собственото си становище.
Виктория смръщи чело и вдигна свещта още по-високо.
— Сигурна ли сте, че е в мазето? — попита тя, докато слизаше по стълбата след Ани.
— Да, милейди, в едно от тях. — Момичето се изкиска и обясни: — В къщата има много мазета.
— Значи всеки ден прекарва по един час в мазето? — попита за десети път Виктория.
— Да, милейди. Негова светлост спазва много точно дневния си режим.
— Да, разбирам — промърмори Виктория и спря да търси обяснения. Всеки път, когато повярваше, че е навлязла малко по-дълбоко в същността на дук Ребърн, се появяваше нещо ново. Вече се съмняваше, че ще го опознае някога.
Стълбата свърши в тесен каменен ходник, толкова нисък, че Виктория трябваше да се наведе. Ани продължи още малко напред и спря пред ниска дъбова врата в сивия каменен зид.
— Пристигнахме — съобщи задъхано момичето. — Искате ли аз… да му кажа, че сте тук?
Виктория поклати глава.
— Не, не е нужно. Благодаря, Ани.
Камериерката се поколеба и Виктория се сети, че единствената им светлина беше в нейните ръце.
— Първо ще проверя дали негова светлост наистина е вътре и дали има светлина и тогава ще ви дам свещта — добави бързо тя.
— Благодаря, милейди. — Ани се поклони зарадвано. Нямаше брава, само железен пръстен, затова Виктория просто бутна вратата. Пантите бяха добре смазани и тя се отвори безшумно. Надеждата й за драматично скърцане, което да го предупреди, се изпари. Появиха се пет стъпала, които я отведоха в просторна сводеста зала.
С изключение на шкафа в един от ъглите помещението беше празно. Ребърн стоеше с гръб към нея под светлината на една газена лампа и с бавни, ритмични движения размахваше индиански боздугани. Без да се обърне Виктория подаде свещта на камериерката. Ани й благодари шепнешком и побърза да изчезне. Виктория изобщо не я усети, тъй като цялото й внимание беше съсредоточено върху херцога.
Великолепен мъж. Не намираше друга дума, за това, което виждаше. Долната риза беше мокра от пот и подчертаваше могъщия контур на гърба. Вдигна боздуганите и мускулите на раменете и шията се издуха. Завъртя ги и издуването се премести към гърба. Всяко движение беше изпълнено с мощ и грация. Мъжествено, омагьосващо… и безкрайно възбуждащо.