Виктория затвори бързо врата, слезе по стъпалата и застана под каменния свод. Плочите под краката й бяха посипани с фин бял пясък, който заскърца под обувките й. Ребърн веднага я чу, защото отпусна боздуганите и се обърна. Не каза нищо, само се усмихна криво, сякаш можеше да прочете всяка неприлична мисъл, която беше минала през главата й в последните две минути. Виктория се изчерви до корените на косата.
— Търсех ви — проговори тихо тя, за да сложи край на мълчанието.
— И какво ви кара да мислите, че желая да бъда намерен?
Виктория се засмя и се опита да изглежда спокойна въпреки сдържаността му.
— Дори да е така, какво ви кара да мислите, че ме е грижа? В нашия договор е казано, че ще прекарам една седмица във вашата компания. Вчера се постарахте да ми го напомните, нали? Но в договора няма нито дума, че съм длъжна да ви оставям сам.
Ребърн остави боздуганите в шкафа.
— О, сега разбирам каква грешка съм допуснал. — Взе голямата кърпа, окачена на вратата на шкафа, и изтри лицето си. — Надявам се, че след като положихте толкова усилия да ме намерите, поне сте се наслаждавали на представлението.
— О, да — увери го тя. — Само като си помисля, че съм пропуснала толкова възможности! Можех всяка сутрин да идвам тук да ви гледам. Струва си да се откажа от един час сън.
— Което показва на кое място съм в списъка ви: точно след един час сън.
Виктория потисна усмивката си и се отпусна.
— Това би трябвало да ви научи да не си просите комплименти.
— Бих казал, че да се опитвам да прося комплименти от вас е все едно да чакам от умрял писмо.
— Съвсем правилно.
Ребърн метна кърпата на рамото си.
— Имате ли някаква специална причина да дойдете чак тук?
Виктория поклати глава.
— Скука. Помислих, че вие със сигурност не скучаете като мен.
Той избухна в смях.
— Откъде да знам как точно скучаете вие? Но както и да е, обещавам ви, че през остатъка от деня изобщо няма да скучаете.
— Така ли? — Виктория го изгледа с високо вдигнати вежди.
— Помолих готвачката да ни приготви кошница за пикник. Ще излезем на езда. Смятам да отидем до Рок Кийп.
— Значи не сте забравили? — извика искрено зарадвана Виктория.
— Удържах на думата си. Ако желаете, ще ви придружа до стаята ви и след половин час ще се срещнем долу в залата. Така ще имате време да се преоблечете, а аз — да се изкъпя.
— Разбира се, че желая — отговори въодушевено Виктория.
— Тогава да тръгваме.
Ребърн и лакеят вече чакаха, когато Виктория слезе в залата. Той носеше отново широкополата шапка, с която приличаше на свещеник, и беше вдигнал копринения шал до устата. Но иначе по нищо не се отличаваше от джентълмените, които излизаха на утринна езда. Виктория се приближи бавно, за да му даде възможност да огледа новия й костюм.
— Винаги съм мразил женските костюми за езда — установи той.
Виктория заби последните игли в шапката си и застана пред него.
— Сигурно се чувствате лишен от позицията, която ви се пада по право, когато дамите се обличат по мъжки.
Той се засмя и й предложи ръката си.
— Не съм чак толкова несигурен. Просто ми се струва глупаво да комбинирате костюма и корсета по такъв натрапчив начин. Когато прекалите с дантелите и турнюрите, става още по-лошо. А що се отнася до шапката ви… — Той огледа подозрително дамската версия на цилиндър, увенчан с пера, която стоеше на главата й, и продължи — По-добре да си спестя коментарите. Това нещо говори само за себе си.
Виктория се опря на ръката му и огледа стоманеносивата колосана коприна, която проблясваше под черната й наметка. Костюмът за езда приличаше по цвят и форма на предишните й дрехи и изглеждаше доста различен от двете рокли, които той й беше поръчал.
— Аз го харесвам — отговори тя, обзета от странното желание да му противоречи.
Ребърн промърмори нещо неразбрано и махна на Андрю да им отвори вратата.
Виктория излезе първа и вдигна несигурен поглед към тъмните, дълбоко надвиснали облаци. Приличаше по-скоро на ранна вечер, отколкото на късна сутрин. Ето защо е решил да излезем на езда днес, разбра тя. Тъмното предчувствие подхождаше на забуленото в облаци небе.
Ратаят доведе конете — забележителни животни, което изобщо не изненада Виктория. Макар да не изглеждаше луд по лова — тя беше убедена, че той изобщо не се интересува от това „джентълменско“ занимание, — Ребърн беше достатъчно претенциозен, за да държи в оборите си само най-добрите екземпляри. Въпреки това тя вдигна вежди, като видя излъсканото дамско седло на гърба на кафявия кон.