— И това ли е наследство от чичо ви? — попита язвително.
Ребърн вдигна рамене.
— Принцеса беше предназначена за Летисия. Мисля, че ще ви подхожда добре.
— Този кон се казва Принцеса? — Виктория беше готова да избухне в смях.
— Това, естествено, не е истинското му име. Ратайчетата от Чатъмуърт го бяха нарекли така и името остана. — Ребърн направи гримаса. — Ще разберете, че наистина му подхожда.
— А тя? — Виктория посочи черната кобила.
— Аполония има само едно име. — Ребърн се намръщи неодобрително. — Стивън е пропуснал да донесе столчето закачване. Да ви помогна ли да възседнете Принцеса?
— В деня, когато вече няма да мога да възсядам коня си без чужда помощ, ще престана да се наричам английска лейди.
Виктория се метна на седлото, нагласи полата си и сложи десния си крак в стремето. После кимна на ратая и взе юздите от ръцете му. Божичко, как й беше липсвала ездата! Да усеща силата на коня под себе си, движението на мускулите му, свободата… Не беше излизала на езда само няколко дни, а имаше чувството, че е цяла вечност.
Ребърн, който я наблюдаваше развеселено, възседна Аполония с елегантно движение. Кобилката отметна глава назад, повече от радост, отколкото от нервност, и потегли бавно. Виктория изравни коня си с него и двамата заслизаха по входната алея.
— Винаги ли е такъв? — попита Виктория и огледа подозрително скопения кафяв кон. Принцеса танцуваше — по-скоро ситнеше надолу по алеята с елегантно извита шия и високо вдигнати копита.
Ребърн избухна в смях.
— Сега знаете защо се нарича Принцеса. Успокойте се след половин час ще му омръзне и ще тръгне послушно. Малко е високомерен, но иначе е добричък.
Виктория го изгледа сърдито.
— Не съм изразила тревога, че може да падна.
— Никога не ви се е случвало, така ли? — попита хладно Ребърн.
— Мога да кажа, че съм родена на седлото… и няколко пъти съм падала. — Виктория се усмихна меланхолично. — Доста коне са ме ритали, а една дръзка малка кобила едва не ме стъпка.
— Разбирам. Вие сте луда по конете — изрече тържествено той и я погледна втренчено. — Да видим дали ще отгатна — никой друг в семейството ви не язди.
— Колко бързо улучихте черната точка! Истината е, че мама се е отказала от ездата много преди моето раждане, баща ми има подагра, а брат ми предпочита да препуска по задните улички с лекия си файтон и да тероризира бедните хора. Аз обаче яздя.
— Всеки ден? — предположи той.
Виктория устреми поглед към голия склон, който се простираше подканващо пред нея.
— Почти всеки ден. Понякога с часове.
Двамата мълчаха дълго. Когато Ребърн зави по тясна пътека, Принцеса изпръхтя и задъвка юздата, защото искаше да върви по тревата, но бързо се успокои и само щръкналите уши издаваха недоволството му.
— Нима яздите само за да избягате от семейството си? — попита тихо Ребърн.
Виктория се усмихна и отговори с предишното доверие към него:
— Ако беше така, щях да съм достойна за съжаление. Не, аз обичам ездата. Обичам я от деня, когато баща ми ме качи на първото дебело старо пони. Бях на три години.
— Помните ли го?
Макар да не разбра дали това го учуди, Виктория кимна.
— Това е най-ясният ми детски спомен. Отначало ми беше скучно и хленчех, защото беше горещо и понито миришеше ужасно. На всичкото отгоре предишния ден ми бяха купили нова кукла, която ме чакаше в детската стая. Главният коняр ме пусна да обикалям в кръг, като държеше понито на дълго въже, и ми се зави свят. Веднага измислих план как да ги накарам да ме върнат обратно в къщата.
— Какъв план? — Ребърн се изненада от интереса, с който я слушаше.
— По едно време ми дадоха юздите. Конярят пусна въжето. И изведнъж се почувствах най-свободният човек на света. — Виктория избухна в тих смях. — След този ден вече не можеха да ме извадят от обора. Нещастната ми бавачка получи упорито малко пони, за да ме следва, където и да отида. На седем години, когато дойде първата гувернантка, а бавачката трябваше да се грижи за Джек, я убедих, че мога да се справям и сама. Яздех напълно свободно. Без бавачка, без гувернантка, без ратай или камериерка, да не говорим за родителите ми. Само аз. Правех, каквото си искам, и никой не ме гледаше накриво, нито се опитваше да поправя грешките ми.
— А какво искахте?
Въпросът на Ребърн я върна в настоящето и я разсмя.
— Исках да яздя като луда, да препускам като индианка, да се спускам по хълмовете и да усещам как сърцето излита от гърдите ми. Да съм смела до безумие и дръзка… да съм всичко онова, което кротката малка лейди не може да бъде.
Лицето му стана сериозно.
— Наистина сте се променили много, нали?