— О! — промърмори Виктория и изкриви уста в смутена усмивка. — Прекарала съм половината си живот на село, а едва сега забелязвам, че не разбирам нищо от овце, телета и земеделие, макар че животът на арендаторите в именията на родителите ми не се върти около нищо друго.
Байрън вдигна едната си вижда и развеселено си представи как Виктория тича по нощница в обора, за да присъства на раждането на агънцата или да спаси живота на любимата си кобила, макар че ще се потопи до лактите в кръв.
— Твърде малко дами се занимават с тези неща. Повечето джентълмени също не ги харесват — даже онези, които притежават повече от двеста и петдесет хектара, нямат представа какво се върши в земите им.
Лицето на Виктория се отпусна и изрази любопитство.
— Но вие имате, нали?
Байрън вдигна рамене.
— На млади години имах нужда от нещо, което да запълва дните ми. Разбира се, като не се имат предвид другите забавления. Още приживе чичо ми даде свобода на действие в четири по-малки имения и аз имах предостатъчно работа. — Той я изгледа отстрани. — Елате. Искахте да видите Рок Кийп, а досега сте видели само пристройката.
— С удоволствие — отговори Виктория и прихвана тясната дълга пола на костюма за езда. Излезе отново под ситния дъжд и попита: — Ако позволите да попитам, колко имения имат дуковете Ребърн?
Байрън спря и й предложи ръка.
— Девет, включително Ребърн Корт. Имам няколко реда къщи в Лондон и половин дузина доста ценни къщички в Бат. — Тя сложи ръка върху неговата и меките ръкавици помилваха китката му. — Земите са огромни, но разполагам само с пет от господарските къщи.
— Така ли? А какво е станало с другите? — Виктория беше устремила поглед към кулата, издигаща се точно пред тях.
Докато отговаряше, Байрън я наблюдаваше скришом, за да види реакцията й.
— Едната съборих. Дори в добро състояние не би имала нищо привлекателно, но тя беше в ужасно състояние и недостойна за живот. Втората е дадена под наем на един лондонски фабрикант на обувки, който има нужда от имение в близост до града, за да осъществи обществените си амбиции. В третата е настанено училище за момчета, а четвъртата съм преустроил във фабрика за сирене.
Виктория се обърна към него — учудена, но не ужасена.
— Не бих помислила, че ще се откажете от другите си резиденции. Макар да е очевидно, че сте свързан главно с тази, в която живеете.
Той спря и я погледна.
— Традициите и семейната история са нещо прекрасно. Но аз искам да дам своя принос, като направя поне няколко от именията доходни. — Хвана отново ръката й и я поведе към крепостта. — Времената се променят, Виктория. Преди петдесет години английските дукове и графове са били най-великите мъже на света. Сега лондонските бизнесмени могат да ги изкупят заедно със земите и къщите им. — Той се засмя безрадостно. — Ние си отмъщаваме, като не обръщаме внимание на синовете им в Хайд Парк и не каним дъщерите им на нашите чайове и балове. Но истината е, че малко се страхуваме от тях, защото много скоро ние ще бъдем хората, зачертани от списъците за гости. — Изгледа я отстрани и заключи — Като гледам какво става, нищо чудно децата на Ани да не признаят следващия дук на Ребърн, колкото и да ми е неприятна тази мисъл.
Виктория поклати глава. Очите й светеха, вятърът бе зачервил бузите й.
— Може би това е компенсация за съдбата на тъкачите и ковачите, която ви е толкова на сърцето. Но аз не вярвам, че ще се стигне чак дотам. Дори тук — тя посочи чудовищната руина — където ми е много лесно да повярвам в разпадането на класовото общество. — Усмихна се и добави — Тази руина е илюстрация както на вашата гледна точка, така и на моята. Колкото и ниско да паднат днешните благородници, те ще запазят спомена за една власт, много по-голяма от всичко, което са в състояние да постигнат малките.
— Значи ни виждате като наследници на упадъка. — Байрън се засмя сухо. — В такъв случай предпочитам забравата.
Стигнаха до кулата и той спря пред една цепнатина в зида.
— Това е единственият достъп. Дървената стълба, която някога е водела към главния вход, отдавна я няма.
— Е, тогава ми позволете да мина първа — рече Виктория и изправи рамене. Мушна се през цепнатината и спря като закована. — О! — промълви глухо и се огледа с разширени от изненада очи.
Байрън надникна над рамото й. Макар да бе посещавал руината десетина пъти, мястото все още излъчваше нещо сакрално, което му спираше дъха. Отвън беше голият, шибан от вятъра хълм, ситният дъжд се удряше в прастарите стени, в дивите храсталаци се виждаха стотици паднали камъни. Ала вътре в стените цареше абсолютна тишина. Мълчание, което беше почти неестествено. Двамата стояха на тесен перваз точно на мястото, откъдето някога се е слизало към избите. По всички хоризонтални повърхности се бяха събрали отлаганията от две столетия — парчета от отдавна изгнила стълба и от дебелите греди, носили дървените подове, мазилка от арките, камъни от стените. Навсякъде, където имаше поне малко земя, растяха храсти и треви и образуваха своеобразни висящи градини, които обгръщаха мястото в магия.