Виктория се засмя зарадвано и скочи на най-близкия каменен блок.
— Как мислите, сигурен ли е? — попита тя. Той я погледна пронизващо.
— Ако продължавате да подскачате, може и да се разклати, но когато бях тук последния път, всичко изглеждаше стабилно. Ала ако слезете в избата, ще видите скелети на овце това е предупреждение какво може да ви се случи, ако не внимавате.
Виктория вдигна вежди.
— Аз съм повратлива като коза и по нищо не приличам на овцете. Но ще запомня предупреждението. — Още един скок — и тя стъпи на каменната стълба, която се виеше по стената.
Байрън усети как стомахът му се сви, докато тя балансираше по ръба, но очите й святкаха дръзко и той знаеше, че ако каже нещо, ще последват още по-големи лудости. Затова се облегна на стената и си придаде колкото можеше по-спокойно изражение. Виктория изглеждаше като у дома си сред тази купчина камъни. Древната руина беше събудила дремещото в душата й зверче. От нея щеше да излезе страхотен призрак за тази кула. Очевидно гореше от желание да наруши мира тук.
— Няма ли да дойдете при мен? — попита тя. Светлите очи сияеха, главата беше леко наклонена.
— Както желаете — промърмори той с привидна почтителност и се отърси от неприятното усещане. Стъпи на каменната стълба и ботушите му изскърцаха по мокрите стъпала.
Виктория се обърна и се заизкачва с леки стъпки по стълбата. На пръв поглед движенията й изглеждаха лекомислени, но Байрън видя как опипваше със стъпало всеки камък, преди да премести тежестта си, и страховете му се уталожиха. Въпреки това се стараеше да върви много близо до нея, за да я улови, ако се подхлъзне.
Нагоре стълбата стана по-нестабилна. Появиха се цепнатини, а най-горе липсваха цели камъни. Виктория спря. Байрън беше готов да я помоли да слиза, но тя изпъна рамене и направи две крачки към един тесен прозорец. Там спря и се загледа навън. Изражението й се промени, типичната овладяна бдителност изчезна и отстъпи място на нещо нежно, на някаква страхопочитание. Светлината, която падаше през отвора, огряваше лицето й: фино изрязаните линии, правия, съвсем леко извит нагоре нос, красивите устни, отпуснати и леко отворени, сякаш да поемат вятъра. Тя беше същество от порцелан и светлина, излъчваше непобедим живот. Байрън изведнъж разбра, че каквото и да се случи през следващите дни, той ще я запомни завинаги точно такава. Въздушно същество от светлина, заварено в миг на безпомощност.
Тежки облаци закриха слънцето, угасиха крехката светлина и мигът отмина. Байрън въздъхна. Всъщност би трябвало да се радва. Повече тъмнина означаваше повече сигурност. Въпреки това не можа да сдържи съжалението си.
— Местността тук е много по-различна от развълнуваните поля, на които съм свикнала. Въпреки това е по свой начин красива.
Байрън се усмихна, макар че тя не можеше да го види.
— Ако продължавате в този дух, скоро ще започнете да цитирате така наречените езерни поети.
Виктория изпухтя сърдито и не го удостои с поглед.
— След като сте циничен дори към прерафаелитите, както ли ще кажете за Уърсдуърт или Колридж? — Огледа изпитателно стъпалата нагоре и добави: — Много ми се иска да се изкача още малко, но с готовност признавам, че съм страхливка и не желая да рискувам да си счупя врата.
— Страхливостта често се бърка с мъдрост — засмя се Байрън и тя го изгледа злобно, но отговорът й прозвуча примирително:
— Мисля, че е време да слезем. И двамата сме мокри, а както изглежда, небето всеки момент ще отвори шлюзовете си и тогава тежко ни!
Байрън тръгна пръв и щом слезе от стълбата, подаде ръка на Виктория, за да й помогне да излезе през цепнатината в древния зид.
Сякаш това беше знак. Облаците се разтвориха и ситният дъждец премина в порой. Виктория изсъска сърдито:
— За втори път се намокрям до кости заради вас!
Без предупреждение се откъсна от него и побягна към пристройката. Преди да се скрие вътре, Байрън чу под проливния дъжд смеха й — не истеричен, защото се бе намокрила до кости, а дързък, радостен смях, сякаш излязъл дълбоко от земята и намерил път към гърлото й.