Когато Байрън се наведе и влезе в ниското помещение, Виктория вече беше свалила шапката си и окачваше наметката на една кука в гредата. Даже в мрака на пристройката Байрън видя, че косата й е разрошена, очите блестят, а бузите й са зачервени. Тя го изгледа укорително, но сияещото лице я изобличаваше в лъжа.
— Заради вашата глупост сигурно ще легна болна — укори го тя. — Ще имам късмет, ако се отърва само с лека настинка.
Байрън свали палтото и шапката си и ги окачи до нейните.
— Съмнявам се, че сте от жените, които боледуват често от настинки.
Виктория избухна в смях.
— Можете поне да се престорите на загрижен.
— Ако не беше толкова очевидно, че това ви доставя хлапашко удоволствие, може би щях да се престоря. — Той разви шала от врата си и го окачи до палтото.
За негова изненада Виктория остана изумена.
— Чули сте ме да се смея?
— Смехът ви беше звънък като камбанка. И дойде много неочаквано — меко казано.
Очевидно чакаше обяснение, но Виктория се поколеба. После сведе поглед към ръцете си и бавно свали ръкавиците си.
— Виждам, че сте ме заловили на местопрестъплението. — Засмя се, но в смеха й имаше болка. — Сигурно ме смятате за луда.
— В никакъв случай. — Той също свали ръкавиците си и взе ръката й. Неговите ръце бяха студени от дъжда, нейните ледени. Байрън смръщи чело. — Ей сега ще запаля огън.
Виктория издърпа ръката си и се огледа.
— Ей там — каза тя и кимна към ъгъла, в който беше нарът. — Редно ли е да използваме дървата? Ще се чувствам виновна, ако някой мръзне заради мен.
Байрън махна пренебрежително и започна да изважда дървата изпод нара, където бяха струпани.
— Овчарите идват тук няколко седмици, преди да започне агненето, и подновяват запасите. Да не говорим, че всъщност нямат право да използват тази пристройка. Представете си, че е част от арендата.
Кръглото огнище на пода беше намокрено от дъжда, който падаше през дупката в покрива, и бе станало неизползваемо.
— Да запалим огън до входа — предложи Виктория.
Байрън кимна, вдигна наръч дърва и ги отнесе близо до входа. Натрупа ги на купчина, извади от джоба си прахан и кремък и още на третия опит успя да запали огън. Щом тънките тресчици се разгоряха, Виктория се приближи и погледна навън, където валеше като из ведро. Байрън почака, но когато тя не каза нищо, започна да извежда от кошницата за пикник съдове, прибори и ядене. След малко Виктория въздъхна.
— Имали ли сте някога чувството, че… че нещо шуми в кръвта ви? Сякаш част от вас иска да литне и никога да не се завърне на земята.
Байрън си припомни изисканото изражение на Летисия, когато седеше в салона си и го обиждаше; за безумния импулс да изостави всичко в Лондон и да отиде на север, чак в Йоркшир; за избухването си, когато Уил Уайтфорд се сгоди за Шарлът, и за мрачната си решителност никога да не се разкрие пред друг човек, след като бе видял ужасеното, треперещо от отвращение лице на Уил.
Но Виктория нямаше предвид това. Инстинктът му подсказваше, че тя не говори за ужасната смесица от гняв и отчаяние, която някога едва не го подлуди. Спомни си детството си, дългите дни в затъмнени помещения, където зад дебелите кадифени завеси живееше един цял свят от цветове, достъпни за него само в откраднати мигове, когато бавачките и възпитателите му обръщаха гръб. Припомни си как отново и отново открадваше по няколко минутки, за да наблюдава синьото небе и смарагдовозелените поляни, макар че болките по лицето крещяха да престане. Припомни си как на следващия ден лежеше трескав в мекото си легло, как бавачките се грижеха за него и непрекъснато го питаха къде се е изгорил така зле… Как да им обясни, че поляните и градините, които за тях не представляваха нищо особено, непрекъснато го викаха? Как да им обясни, че веднага би се сменил със слабоумния син на градинаря, само за да тича бос и с вдигната глава по тревата, докато слънцето целува лицето му? Байрън се обърна към изхода. Облачното небе беше само малко по-светло от здрача вътре. Това беше неговият свят — часовете, когато бурята закриваше слънцето; зимният здрач, когато светлината беше мътна и безсилна. Нямаше смисъл да копнее за слънце, както някога правеше глупавото малко момче. И все пак… част от него не можеше да се примири.
Байрън забеляза, че Виктория го наблюдава, и се стресна. Лицето й беше овладяно, сякаш очакваше пренебрежителен отговор, но в очите й имаше и съчувствени искри, сякаш хранеше подозрението, че в мълчанието му се крие повече от отказ.