— Да — рече тихо той. — Мисля, че знам какво искате да кажете.
Тя кимна и между двамата се възцари мълчание.
По някое време проливният дъжд престана. Отново ръмеше както преди и Виктория видя мрачната долина под хълма.
Десетина мокри овце се бяха свили в един овраг. От камините се издигаше дим и ситният дъждец го притискаше към земята. Хладният въздух беше толкова влажен, че почти можеше да се пие. Представи си колко сладък и земен беше вкусът му, точно както ухаеше земята под нея. Хладът, който полази по крайниците й, беше почти приятен, защото можеше да се приближи до огъня и да го прогони.
— Какво ще правите, Виктория?
Гласът на Ребърн я върна в действителността. Реши да се престори, че не знае за какво става дума, но беше безсмислено.
— Когато се върна в Ръшуорт? Ще приемам всеки ден, какъвто дойде. Какво друго? Вие ме обвинихте, че се самоизмамвам. Убедително ли е да си правя планове, макар да нямам представа какво искам?
— Точката е за вас.
Виктория се обърна към него и усети същата дистанция, същата пропаст, която я тормозеше от пристигането й.
— А вие… какво искате вие?
Той се усмихна безрадостно от сянката под входа, където се беше оттеглил след отслабването на дъжда. Косата му се беше накъдрила и падаше на едри вълни покрай лицето, което му придаваше почти варварски вид.
— Аз съм дук Ребърн. Какво бих могъл да искам, след като имам всичко?
Виктория изпухтя презрително.
— Да довършите къщата на вдовиците, да направите Ребърн Корт обитаем, а земите си — печеливши. Да се ожените, макар и не за Летисия, да имате наследник. Детските стаи не бива да останат празни, нали? И вие искате, каквото искат всички хора — щастие.
Лицето му потъмня.
— Значи не ме смятате за щастлив? — Гласът му прозвуча спокойно, но със заплашителен тон, който преди два дни я бе накарал да смени темата.
Днес беше вече друго. Издържа погледа му съвсем спокойно.
— Да, не ви смятам за щастлив. И не вярвам, че някога сте бил. Вие сте един наранен самотен мъж и колкото повече се стараете, толкова повече се самозалъгвате. Казвате, че сте планирали къщата на вдовиците не за себе си, а за Летисия. Изградили сте плановете си върху надеждата за семеен живот, който няма нищо общо с вас. Нито един от хората, които си мислят, че ви познават, не би ви свързал с такъв начин на живот. Как смеете да ме обвинявате, че се самозалъгвам, след като в сравнение с вас аз съм нищо?
Тя помълча малко и продължи с нарастващ гняв:
— Вие познавате историята ми, но сте скрили своята толкова дълбоко в сърцето си, че не ми позволявате да разбера нищо. Вече три дни ми задавате всевъзможни въпроси. От три дни се разкривам пред вас като труп на масата на анатома. Сега вече край. — Тя разтърси глава. — Един-единствен път ви зададох истински важен въпрос и вие отказахте да отговорите. От какво ви е страх? Какво ви е причинил светът — какво би могъл да ви причини, та ме лъжете и се криете?
Ребърн скочи и се изправи пред нея. Лицето му беше разкривено от толкова силни чувства, че за момент Виктория повярва, че ще я удари. Отдръпна се инстинктивно, но веднага се овладя и упорито вирна брадичка.
— Този път няма да ме принудите да замълча.
Очите му буквално горяха. Въпреки това тя издържа мрачния му поглед. Той отвори уста и отново я затвори. Мускулите на брадичката му трепереха. За миг, само за миг изглеждаше успокоен…
Ала мигът отмина бързо. Ребърн се завъртя рязко, обърна гръб и се запъти към конете.
— Дъждът спря, навън е почти светло. Трябва да се прибираме.
Думите прозвучаха дрезгаво, като през преса. Виктория беше готова да изкрещи. Ала знаеше, че няма какво да направи.
Облегна се изтощено на стената, докато Ребърн затягаше ремъците на седлата. Нямаше власт над дука и това я изпълни с огорчение. Тя имаше само един договор, едно парче хартия, което я задържаше за една седмица в Ребърн Корт. Тя беше виновна, защото му позволи да придобие влияние над нея и да разкрие тайните й. Тя си бе въобразила, че означава нещо за него. Веднъж го бе помолила за отговор, но не го получи. За него тази седмица беше само отклоняване на вниманието, затова не беше вложил в нея нищо, което не искаше да загуби.
Глупачка! Знаеше, че заслужава поне сто по грозни думи, но не й хрумна нито една. Глупачка! Огорчението я завладя без остатък. Трябваше да си тръгне още щом дукът й направи онова смешно предложение. Да напусне Ребърн Корт, без да се обърне нито веднъж.
А защо не сега? — помисли си внезапно. Защо да не си отиде в този момент, когато го искаше така силно? Самият Ребърн й бе разкрил истината. Не можеше да продължи, както досега, не искаше да продължи, защо тогава да остане? Изведнъж се почувства освободена и беше готова да се изсмее. Брат й бе забъркал тази каша — нека той да се оправя. Що се отнася до нея, тя ще напусне мрачната господарска къща и още по-мрачния херцог със следващата пощенска карета. Ще си замине оттук и никога, никога няма да погледне назад.